Бончо Пенчев

Сред нощ почука на прозореца ми и извика:

- Не ме ли познаваш?

Свири по стъклото, запя в клоните на вишната, полази над покривите и отмина. Дебелите, корубести орехи го посрещнаха и щом неговият весел глас залудува в кориите, млъкнаха.

Удари ме топъл лъх по челото, заигра в косата ми и немирен нахълта през вратата и угаси ламбата. Отде де дойде толкоз рано, преминалите ята птици на крилете си ми го донесаха?

Погледнах в тъмното: увиват голи снаги овошките, звънят заспалите вейки, а белите черги от покривите заплакаха. В превара бягат нагоре тежки облаци, а месецът посърнал надниква между тях да види събужда ли се земята.

Сред нощ дойде и още немощен заходи по поляните; подир някой ден ще се усили и немирен ще развее лудо грива над заснежената земя - ще го посрещне изтръпнала като майка, ще слуша упоена песента му за нов труд и надежди, а кориите някоя нощ ще се разлистят, за да скрият в тъмни усои прогонената зимна печал.

Не се стърпя, по-скоро иска да виси пак същите поляни и гори, над които дреме още зимата, да ги прегърне, затопли, да им нашепне весели думи и ободрени да запали огъня в гърдите им - че отдавна го чакат и с ненаситна жад поглеждат на юг. От там го чакаха да дойде. Ей го вече с лихи пориви шиба дебелите преспи и сълзите му смуче жадната земя.

Зън, зън, зън…

Загромониха капчуците, земята плувна във вода. Утре ще потекат порои, ще се покажат черни хармани земя, ще дигне главичка кокичето - боязливо и крехко - и всеки ден пролетният вятър ще слага по едно цвете на пазвите й.

А щом Април тръгне със свирка, ще изтрие бръчките на посърналите орачи и полето ще екне. Живот, радост, песни… Звънците ще запеят, полугарите ще посрещнат рунните стада. Утре ще чукне - с какво ще го посрещнем? Агне ще му заколим, само нека дойде!

Цяла нощ не заспах, слушах как сляпа и топла песен се предава от кория на кория, постла дълъг път. Разлива радост и усмивки. Слушах как се усилва и отслабва, шепота на тополите, свирнята на малкото прозорче.

Скъпият гост за еда нощ ще промени земята.

*

Запъшка духалото. Черното циганче с мъка ги затиска. Блеснаха жълти очи от огнището, пораснаха, стопиха въглищата, хвръкнаха рой искри и като залутани светулки падат до ковача.

Остри синкави езици облизаха високата плоча, стопиха мрака в ковачницата и меденото лице на едрия циганин блясна окървавено. Лъсна челото му. Едри капки пот зацвъртяха по наковалнята.

Първи петли не пели, стана и зачука, няма време за почивка. Утре като тръгнат орачите на оран и запустее селото, тогаз ще се препича на слънце - сега трябват чиличени мишци и напукани длани.

Пое нагорещеното желязо, удари, искри посипаха наоколо. Запя наковалнята. Два тежки чука огъват жълтия език. Песен!

Да те гали пролетния вятър, зашетал над селото и понесъл звънливия напев на наковалнята, да напомня за близки слънчеви дни; да тръпнеш от меката ласка, зной да стопи гърдите ти и с жар - забравил мраз и тегло - да поемеш стегнатото орало, да навлезеш и заугариш; да поемаш мириса на събудилите се ниви, заобиколен от звън, топъл лъх, скъпа момина песен!…

Премина песента на наковалнята, мека като гълъбово крило, запъпли над стрехите, мълви. Ходи от къща на къща, събужда селяните. Сепнати надигат глава орачите, дръпват плуговете от двора. Грее радост в очите им, нова сила пърха в тях. Лято иде!

Песента не спира.

Черно написаха черни години на челата ни, ала кой може ни отне тебе и слънцето? Онзи гледа отгоре и мисли за нас - Той да ни е на помощ!

Съживи се селото, сякаш нечуван празник е дошъл. Усмихнаха се Кориите, полето шепне нещо. Цял ден вик, ободряване, работа…

Падна здрач и Вечерницата каза да лягат, защото сили трябваше за утре. Тихо и уморено потъна селото в теменужната вечер на ранна пролет.

Ковачът хвърли чука, обърса с длан чело и излезе. Пред него разхвърляни на мегдана чакат ред донесените плугове. Заигра весело пламъче в гърдите му, погледна гордо и въздъхна. Дигна очи, залута поглед към заход слънце: ято щъркели плува нагоре, крясъкът им долита.

Пое с тежки, уморени стъпки. Усмихваше се. Тихи думи, кой знай отде дошли, спряха до него:

- Аз нося светли дни, ковачо!

Над селото ходеше някой.

——————–

в. „Светлоструй”, г. 2, бр. 7, март 1930 г.