КОРИИТЕ

Бончо Пенчев

Плахите погледи на жените поглъщаха думите му, малките заспали на топлия майчин скут му нашепваха грижи и разбуждаха спомена за минало време. Той дигна глава и спря сепнат:

- Чувате ли?

- Какво?

- Песента им, пак запяха! - Дядо Ради цъкна с език, потегли от лулата и млъкна.

Жълтият пламък заходи по лицето му, опъна бръчките на челото му, погълнали тъжни предчувствия и мъка. Страха сви гнездо в гърдите му у и като змия го заяде.

От дете е между тях, слушал е хиляди пъти песента им, накръст ги е пребродил, ала писнат ли, знаеше, че зло иде за Липово. Ще стане нещо и в писъка им долавяше шепотът на нечия уста, за теглото, което наближава.

- Запеят ли, зло ще дойде; да знаем отде иде - лесно, ала знай ли се!… Гледаме ги цели дни, месеци мълчат, като застояла вода, не трепва листо по вършините, увиснали вейките като заковани. хубави са тогаз, мили ни са, като родни сестри.

И виж, нечакано извил вятърът над тях, прегърнал ги, разлюлял клоните, ходи пиян низ тях, а те тръпнат и звънят. Слушай ги тогаз, сърцето ми изпива песента им; сякаш дебнат да грабнат нова душа, или ни казват, че иде ново зло. Страхотия! Тъй било е и тъй ще е: гръмне ли вятърът в тях и запеят - готви се зло да дочакаш!

Кой помни годините им? Казват: за първи път като дошли тук хора, биле същите. Чували нощем песен в тях… Прости били хорицата, плашели се, защото мислели, че ходят вампири низ тях. Пазели ги и не давали брадва да мине през тях, нито дърварско муле да пасе тревата им, само овчарите ходели дене наоколо…

Там било царството на хайдутите; който прокуден напусне братята си и поиска знаме да развей, в тях бягал… Де да иде!

Тази вечер кориите заплакаха. Мина тих писък над селото, погали челата на липовчани, зарида, понесе се като жалба, отекна в гърдите и щом падна нощта, усили - заплака зловещо.

Шумнатите клони на орехите го поемаха и още по-силно и тежко го пръсват над къщите, полето… Прокоба! Прибраха се селяните, приведени понесли умората.

Писъкът ги мори - скоро не са чували такъв силен плач, злото ги беше позабравило. Пред очите им премина върволица от черни дни, мъка, тегло… гледаха се един друг и без думи се питаха: - „На какво ли е?”

Жените молеха:
- Дано не дойде!

Нощта скри селото - онемя - чака някого. Не мигна и дядо Ради. Дните от ранни години до днес изплуваха пред очите му, запъпли споменът:

- Тъй, като бесни вълци виеха едно време, кога черкезите със сините гайтанлии потури и чиличени погледи заклаха тетю на Катунишката пътека. През есента беше, превардили го, като минавал с момчетата под Гола Циганка и го хванали. Той да знаеше, че са били скрити в шумата!… Три дни преди да го уловят тъй виха, като рев на добиче, подушило кръв. Три дни, нощи! Селото примря като се научи. Мина.

Жълтият пламък одълби бръчките на челото му, сребърен кичур коса увисна над него и го раздели на две. В очите му гори споменът и неизживяната мъка пламна.

- Господ да ги убие кучетата, отколе не са дохождали, дано змии оплетата краката им, орел да изпие кръвнишките им очи! Дете в майка разплакват, отдето минат.

Спря. Замисли се. Поутихна мъката, лъх на преснота и ведрост проляха в гърдите му кротките лица на заспалите внучета. Бащите им спят сега на къра, оставили него да бди над най-милите им. Който иска да ги вземе, ще мине първом през него, не ги дава като гледат очите му. Дълго гледа затворените им очи, сочните бузи, златните коси. Тогаз избистрена мисъл го жилна:

- А тях нали жена ги е раждала и с грижи майките им са висели с часове над люлките им! Зло да не вършат майките им ли са ги учили!
Като тези, колко пъти излизахме с пъстри торбички хляб да носим. На Дългата поляна ги намирахме: - черни, брадати, тръпки да те побият. Като биваше там тетю, искахме си барут и кремъни, нямаше ли го - хвърляхме торбичките и хуквахме презглаванадоле. Страх! Те се смееха, чувахме ги да викат: - Чакайте!
Кой ще спре.
Една вечер слезе в село. Остави пищовите на миндера и седна. Огъня стопли коравината на лицето му. Баща ни е, пък го гледахме изтръпнали, устата си не отворихме. Сетне дигна глава, сложи жилава длан на главата и ме загледа, страхът беше отлетял далече. Видях две сълзи жълти като злато, да плуват в очите му. Взе ме на колене и ме притисна. Молихме го тогаз да не ходи повече. Той обори глава и дълго мълча. Кога дигна очи, същите две сълзи залутани ломят жълтия пламък. Промълви:
- Знам! Мили сте ми, сърцето ми се топи без вас, ала тук мога ли да остана? Какво ще правя; да отвърна ли очи от братята си? Още утре ще увисне главата ми на кол. Искате ли да я гледате?
Шумяха тихо кориите. Поклати глава:
- Много години не съм минавал с плуг през нивите на Сираков камък, отвикнах вече от работа, не мога примирен да гледам земята ми напоена с братска кръв. На влизане отбих се в яхъра, не ме познаха биволите, изгледаха ме, завиха опашки, дигнаха глави, трепнаха разширени ноздрите им: замирисах им на кръв. Тъй е! Още тетю ми думаше: емнеш ли кориите с пушка, закрилник на братята си да бъдеш, светът ще те забрави, още жив ще умреш; поеми тегло бащино, не ставай, синко, хайдутин! Не го послушах, прегърнах черната орис на хайдутите: без дом, далеч от най-милите си, да кръстосваш балканите. Остави туй, ами чуя ли вечер като прошумяват кориите, дощява ми се да хвърля пушката и при вас да сляза. Сърцето ми се къса. Като зашепнат, сякаш тих плач на родната ми майка, спряла насълзени очи над мене. Отколе отишла на оня свят, оставила тях да ни пазят. Озъртам се, дано видя скъп образ, да чуя мека, ласкава дума, да притисна някой от вас до гърдите си, моля се, викам от болка - никой не ме чува - наоколо напукани дънери и претъпкана трева. А те все тъй шумят: плачат, молят, шепнат думи, разбуждат спомени и отминава лекият звън надоле към вас: иде и вас да разбуди. Слушате ли го? Спра до едър дъб и се облегна, гледам през мрежата на клоните първите звезди, мисля за вас, тогаз, унесен, чувам думи бавни, тежки; сепвам се, гледам, никой наоколо. Отде идат? Не вярвам, но казват, че избитите момчета ни нашепвали да отмъстим за тях, а шепотът на кориите бил техен плач; не вярвайте и вие! Един ден като чуете за мене, ако е истина, ще ви се обаждам и аз, и всяка вечер гост ще ви бъда.

- Не думай!

Извърна глава и срещна молещия поглед на майка ми. Млъкна. Рой искри полетяха от главните. В комина замираше шепотът на кориите. На отиване само две думи продума:

- Слушайте тях, те ще ви кажат за мене!

Излезе. Подир неделя го хванаха.

Трите кории открай време като черен ширит опасват селото от север, като обръч стягат сърцата на липовчани, песента им от дете е стегнала и моето сърце.

Пък от нея нощ чуя ли ги да запеят, подига глава в гърдите ми предишната мъка и сякаш острие бодва сърцето ми, щом се усили. Тъй ги помня открай време - тъмни и гъсти, краят им да се губи към заход слънце.

Писна още по-силно в комина, разкърши клоните на орехите, затропа по капака на прозорчето. Някой ходи над къщите ни и руши, свирка, охка, кълне… Тътен хуква низ уличките и вика: иде, иде…

Много будни очи се взират да видят светлите лъчи на утрото, негли, те ще ги избавят от мъката.

——————-

в. „Светлоструй”, г. 2, бр. 3, ноември 1929 г.