ДВЕ СРЕЩИ В ХАСКОВО

Иван Пеневски

Първото идване на Иван Хаджимарчев в Хасково беше почти непосредствено след основаването на театралната трупа и оркестъра при НРПС (Независимите работнически професионални съюзи) от моя брат Янко Георгиев (Ягич) през 1928 г.

Иван Хаджимарчев участвува тогава в едно литературно четене заедно с група млади писатели от София.

След четенето брат ми ги доведе у дома, заедно с артиста Матeй Тодоров, който пo това време пребиваваше в града ни. Те бяха придружавани от Генчо Петров, баща на Петър Г. Сиротов. И двамата бяха почти връстници на брат ми.

Заедно с Желязко Д. Железни и други „хлапетии”, както се изразяваше брат ми Янко, са прекосявали често пъти чирпанските тесни и криви калдъръмени сокаци и са се отдавали на любимите си детски игри и забави.

Пръснати из много градове на страната, за да търсят своето препитание, този ден за тях беше голям празник.

Преди да прекрачат прага на нашата схлупена къщурка, Иван Хаджимарчев ахна от радостна почуда; „Вижте, вижте как майсторски с варосана къщицата - просто свети. Личи си, че тук е пипала с любов добра чирпанска домакиня.”

Иван Хаджимарчев беше скромен и малко свит човек. От бледоликото му лице се излъчваше някаква особена радост, примесена с едва доловима тъга.

Cигурно неговият сирашки горчив живот е дал отпечатък на душевния му мир. Докато Матей Тодоров беше словоохотлив и обичаше повечко да приказва и се хвали, то Клетникът Мадлен, вече автор на няколко художествени творби, не парадираше, не говореше много за себе си. С прекрасния си характер той се издигна в моите очи като честен човек.

Това мнение се подсили, когато библиотеката „Българска литература” - София, издаде новата му творба „Toплa храна”.

В нея той отрази с голям замах, със силен и ироничен език мръсния живот на буржоазната класа и жестокостта й към бедния отруден народ.

С тази си книга той се изяви като верен син на работническата класа.

Затовa фашистките сатрапи задигнаха по най-брутален начин останалите съвсем малко бройки в издателството, а авторът й бе даден под съд.

Второто идване на Иван Хаджимарчев в Хасково бе през 1946 година.

Нашият литературен кръжок, който през черните фашистки години живееше полулегален живот, развиваше широка дейност. В него бяха привлечени все синове на работническата класа.

Той водеше кореспонденция с много литературни сили в страната и създаде библиотека „Усмивки” и сборник „Провинция”, в който участвуваха над двадесет литературни творци от страната, включително и от Чирпан.

След лъчезарния ден на свободата кръжокът разви още по-широка дейност.

В града и в почти всички села на тогавашната Хасковска околия, а така също и в Чирпан, заедно с местните литературни творци, бяха проведени литературни четения. В тях участвуваха и много писатели от София.

През есента на 1946 година ние поканихме изтъкнатата поетеса Елисавета Багряна, писателя Георги Жечев и нашия Иван Хаджимарчев.

Toй беше наш, защото и ние с Петър Сиротов сме родени в Чирпан и го чувствуваме близко до сърцето си.

Есента ронеше листата от дърветата и покриваше земята с жълт саван. В такава една късно-есенна вечер в театралния салон на народното читалище „Заря” се състоя литературно четене, което премина при огромен успех.

Това беше голям празник за Хасково. Ревностният читалищен деец бай Петър Маймунков, Петър Г. Сиротов, аз и другите членове на кръжока се радвахме много.

На скромната вечеря, дадена от нас на скъпите гости, свиреше тогавашният майстор на акордеона Никола Москов.

Искряща радост се излъчваше от кротките очи на Клетника Мадлен, защото стоеше между нас - двамата чирпанлии, негови малки родни събратя no перо.

В сърдечен разговор той ни каза: „Още от малък, та чак до сега, всеки ден в живота се явявам на изпит - и като вестникопродавец в Чирпан, и като фотограф, и като писател в София, ако мога така да се нарека.”

При изказване на последните думи Иван леко се изчерви.

,,Честните хора не можеха да търпят живота, създаден от гнилото буржоазно общество. Законите се създаваха от това общество и пак от него се нарушаваха.

Е, как нямаше тогава онеправданите бедни хора да водят борба с буржоазното общество за по-добър и сносен живот?

И ние, младите честни хора на перото, не можехме да търпим и не можехме да не отразим смело безобразния и корумпиран живот, и да не застанем на страната на милионите честни хора, да не се слеем с тях. Та нали и ние сме техни чеда?!”…

В този миг очите на Клетника Мадлен заблестяха в някаква неопределена радост и лека тъга.

Такъв си остана и до днес в моето съзнание чистият образ на честния и безкористен човек Клетника Мадлен.

——————

Възпоменателен лист „Иван Хаджимарчев”, 15 декември 1968 г.