Стоян Олчев

Ех, да имам конче шарколия
и седло със злато обковано -
ще препусна като луд гидия
из полето равно, неорано.
Кой ме види, нека ми завиди:
прах ще дигам, песни ще си пея, -
нямам майка, либе ми е свидно,
но за либе няма да жалея.
Искам да препускам до насита,
да обходя аз земята родна,
да изкачвам весел планините,
дето всяка птица е свободна.
Да огледам нивите просторни,
равнините и реките шумни,
да беседвам със стопани морни
и да слушам старци сладкодумни.
Нощем да заспивам под звездите,
денем да се лутам в лесовете,
да не виждам как минават дните,
да не броя с болка часовете.
После да препусна - луд гидия,
прах да дигна вредом по земята -
Боже, дай ми конче шарколия,
дай ми и седло от чисто злато…

——————————

сп. „Български воин”, г. 11, кн. 23, юни, 1933 г.