Любен Чакъров

Вълни, простори и вселена
блестят от лунна светлина,
заспа душата, упоена,
във златна люлка на съня.

И бавно сбра се и застина
сноп от лъчи в една мечта -
видение дивно на Царкиня
с лунна бледност очерта.

Ръце протягат се в омая,
шептят възторжено уста:
„Коя си ти, душа от рая?”
Омаен глас мълви: „Мечта.

Животът мой живее в твоя
и аз съм твоя талисман;
ти търсиш мен една в безкрая,
а плът съм аз на твоя блян.

Дойдох и чезна пак във мрака.
Вложи в сърцето спомен драг
и мен търси, и мене чакай,
докле ме жива срещнеш пак.

За мен безспирно сам изгаряй,
и пак възкръсвай сред жарта
с по-светла, възродена вяра
за нов живот и красота.

Във път заветен мойто име
с любов нашепвай и помни.
Търси ме, Царю мой, търси ме
в далечни, слънчеви страни!…”

Разнесен, призракът изчезна
и пуст е целия безкрай.
Напява химни морска бездна -
грядуще тайнствено гадай.