БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ
Есенен ден. Края на третата година и Гито все още го нямаше.
Цанка браздеше на голямата нива - „Белият камък”, зад малките табии.
На края на всека изкарана бразда тя ще почине, ще извие поглед надлъж към село, над което се ширеше безкрайното поле. Чак до високите сини планини.
- Колко много хора са излезли днеска на оран - възкликна Цанка.
Извърна поглед на друга страна и голямото, дълго шосе се проточи пред очите й като пепелява дълга змия и се скри в синята мъглявина на далечния град.
Слънцето беше вече се спряло на пладне. Цанка разпрегна воловете, пусна ги на паша.
Седна край тях на тревата да си отпочине и рояк мисли я обзеха с неспирни мечти по Гито. Днес й се струваше повече от друг всеки път, че той ще се върне.
И този миг тя прежумя с очи. Пред нея се възправи голямата железопътна станция с много хора. Отдалече засвирва влака, пристига и спира. Слизат много хора. Слиза и Гито. Тя се хвърля връз него, просълзена от радост.
Старият вол измука зад нея. Тя се сепна, отвори очи.
Щастливата среща изчезна като сън пред нейните тъжни взори. Тя издърпа от главата си дюлбена, избърса сълзите си и неволно си спомни за думите на баба Зоица, която й беше казала веднъж привечер, седнала до нея зад плетената порта на двора.
До късно вечерта й дума - отдумва:
- Мъчно ми е, Цанке, като те гледам. Каква млада и хубава беше ! А сега каква си повехнала. Работиш като мъж, от сутрин до вечер. За кого? За две деца ли само? Няма да се върне вече Гито. Няма, казвам ти. Три години от тогава. - Ако жив беше щеше да го чуеш от нейде, или поне едно писмо щеше да ти пише. Друг вземи, ти казвам. Задоми се вече! Гито е убит още тогава, Цанке! Този проклетник, кмета, дето себеп стана да го отвлекат от село - баре да ти каже!..
Месечината изгря тогава така светло и ясно както никога, тъй страшна не беше й се виждала баба Зоица с белите си коси, както тогава. - Не, това не може да бъде! Той е жив, - замечта с болка в сърцето Цанка. Пък какво зло е сторил мой Гито? Право ни казваше той тогава:
- Не плачете! Човек ли съм убил, или чуждо обсебил? За правдина в кривда ме ловят. Нека, аз пак ще се върна!
Като вчера да беше всичко това за Цанка.
Може ли да не бъде жив той сега? - си мислеше тя.
Сега, когато слънцето тъй хубаво грее, всички ниви посети и стоката умножена.
Така замислена, Цанка втренчи поглед в близкия храст, гдето безгрижно си църкаше славлива птичка. Този момент пилето подскокна на върха на храста и забоде поглед в нея, като да я питаше:
- Кажи де! Кажи ми, сестро! Защо си тъй скръбна?
В ответ тя с тъжен поглед се загледа в безгрижната птичка и с шъпот потаен в сърцето тя я запита:
- Скоро ли ще се завърне моят Гито, пиле шарено?
- Да, даааа - изчурулика пъргавата птичка и полетя с разперени крилца високо в синьото безкрайно небе.
Цанка се дигна права, запретна напасалите се волове и ги подкара по угарената нива. Ралото пореше земята, а зад нея като везени се точеха дълбоките и черни бразди, които изпущаха топла пара като от начупена топла пита хляб. Слънцето клонеше към своя залез.
Цанка спря, разпрегна воловете, запретна ги наново в малката колисарка, прикачи ралото на нея и ги подкара към селото. Кървовиолетови изрезки се очертаваха далече в хоризонта, чак до мъгляво сините далечни планини. Току-що пресичаше шосето, тя плъзна поглед в дясно и забеляза чича си Томе отдалеч.
Той идеше от града, яхнал белия кон и тръс караше към нея.
Тя спря воловете. Още не приближил чичо Томе, с болезнена усмивка на уста тя го запита:
- Чичо Томе, ти сигур знаеш вече нещо за Гита? От града идеш, нали?
Той я приближи съвсем наблизо, спря коня и с тъжен поглед я загледа. Извади шарена кутия, запали цигара и заговори с пресипнал глас като че ли не той, а някой друг зад него говори.
- Ех, Цанке, знам!
- Какво, чичо? По-скоро казвай!
- Знам, че имало и други като наш Гита от много села и градове.
- И други, чичо?
- И други. Защо?
- Да, аз сякам, че мой Гито само го няма.
- Не само Гито, но и други.
- И други? - тъжно въздъхна Цанка и оброни глава.
После дигна очи и наново запита:
- А где са, чичо? Где са всички като Гита?
- Где? Казват: изчезнали безследно.
- Изчезнали безследно?
- Да! Изчезнали безследно! Изчезнали там, отгдето никога не ще се върнат вече. В околийското управление казват за тях имало списък.
Цанка прикри с ръце лицето си и силно се разплака.
Воловете стояха кротки и покорни на своята съдба: сякаш и те разбираха Цанкината мъка. Чичото ведно с нея невъздържано се разплака и, без да продума нито дума, бутна кроткото добиче, потегли пред нея за село.
Скръбната и сиротна Цанка сбута след него изморените волове и мъката, безспирната мъка по Гито като нож се заби в сърцето й.
Погледът й се замрежи. Пред очите й притъмня. В ума й като в кръг се въртяха тези горчиви и страшни думи: в списъка на безследно изчезналите е и моят Гито. В списъка на тия, които никога не ще се върнат вече.
По Цанкините хлътнали очи бликнаха като пороен дъжд сълзи. Слънцето догаряше на запад и силуета на Цанка се изгуби в привечерния здрач - силуета на безнадеждно плачущата Цанка по безследно изчезналия Гито.
——————————
в. „Народна воля”, год. I. Бр. 1, Варна, 15 май 1932 г.
