ЛЕГЕНДА ЗА ТЪЖА

Петър Димитров-Рудар

В ония години знаех, кажи го, всяко дърво, всяка скала в Сините камъни, но кракът ми не беше стъпвал в Централна Стара планина.

Често слушах по-стари туристи да разказват за красотата на Юмрукчал и пръскалото, за Купена и Мара Гидик и у мене все повече се разплаваше желание да посетя тия места. Най-после през един летен ден обух алпинките и нарамих раницата.

Няма да ви разказвам какви незабравими минути преживях, когато стъпих на най-високия старопланински връх и обгърнах с поглед Мизия и Тракия, когато, опиянен от радост, затичах на воля из ухаещите на хвойна и мащерка ширни старопланински поляни.

Ще ви разкажа само една случка, която може би няма да се повтори, дори да минете по стъпките ми…

След като пренощувах в хижата под Мара Гидик, тръгнах за Голямо село. Пътят се извиваше по долината на река Тъжа - една от най-красивите, най-приказните долини в целия Балкан.

Очите ми пиеха зелената красота на букака, душата ми се опиваше от песента на устремената към Розова долина река. Сякаш не беше само песен, а и плач, който ту се усилваше, когато водата се блъскаше о камъните или скачаше над тях в бели, пенести водопади, ту затихваше, когато тя се разливаше в дълбоки синьо-зелени вирове или се провираше през тъмните тунели на ниско сведените кичести букаци.

На един завой, където пътят слизаше най-ниско до реката, аз се поспрях и заслушан в тия странни звуци, не сетих кога са ме застигнали двама планинци.

Единият беше млад широкоплещест великан - същински боримечка, а другият - беловлас, но държелив старец.

- Добра стига! - изгърмя с баса си Боримечката.

Преди да отговоря на поздрава, старецът се обърна към мен като към познат:

- Какво - реката ли слушаш?

- Реката - отвърнах някак стеснително.

- Слушай я, слушай… Тя нейната песен не е като другите… Откак съм се пръкнал, дето има една дума, все по тия места ходя, а колчем мина тъдява, край Тъжа, и аз се поспирвам да послушам кавала…

Думите на стария планинец ме заинтригуваха. За какъв кавал, приказва? И за да подхванем разговор, попитах:

- Откъде идва името на тая река? Защо са я нарекли Тъжа?

- Та туй ми беше думата, я… - отвърна старият. Той се опря с две ръце на тоягата си, помълча малко, като че ли да събере мислите си, и без да чака подканяне, заразказва:

- Някога по тия места пасъл стадо прочут овчар. Прочут бил той с кавала си. Когато засвирел - забравял се. Птичките млъквали, гората притихвала. През девет върха идвали най-първи кавалджии да го слушат…

Една нощ, щом месечинката хвърлила златния си ямурлук над Купена, оня пак се унесъл в кавала. и тогаз станало чудото - реката спряла да тече. А от нея излязла невиждана хубавица с бяла прозрачна дреха и дълга разплетена коса.

Приближила се тихо до овчаря, сложила ръка на рамото му. големите й черни като въглен очи го омагьосали. Повела го омайницата към реката. А водата се разделила на две - път им правела.

Щом стъпили по средата й, реката се надигнала, закипяла и изведнъж двата й ръкава се втурнали един срещу друг. Разбрал овчарят, че русалката го тегли към дъното.

- Загивам, майчице! - едва изплакал той и изчезнал под водата.

Оттогава овчарят е пленник на русалката. свири й долу ден и нощ. Свири, а кавалът изплаква мъката му по горния свят, по стадото и старата майка. Затова е тъжна песента, която идва от реката… затова й думат Тъжа.

Старецът замълча. И сякаш да се извини, че е разказал невероятна история, като се поусмихна, добави:

- Може да е било, може и да не е било - тъй сме го чували от деди и прадеди, тъй го и разказваме…

После се обърна към Боримечката:

- Е, Стояне, казахме си приказката, а сега да хващаме пак дългия, а? Пладне преваля, работа ни чака!

Двамата планинци поеха надолу, а аз сякаш нямах сили да ги последвам. Не знаех кое ме беше пленило повече - песента на реката ли ил ичудно хубавата легенда, създадена от поетическото въображение на народа…

1967 г.