ПРЕД АЛБУМА С ДЕТСКИ РИСУНКИ
Из „Жарава в огнището” (1966)
ПРЕД АЛБУМА С ДЕТСКИ РИСУНКИ
На моите дъщери Силвия и Диана
1
Ти рисуваш къщи и цветя,
над които жълто слънце грее.
Със наивна детска чистота
в своя малък свят живееш.
А светът е толкова голям
и над него грозни бури вият.
Аз не бива да ти казвам, знам -
трябва грозното от теб за крия.
Ала може би и да греша
с тоя страх на по-големите,
може би със твоята душа
трябва аз света да възприемам.
2
Твоето албумче ми откри,
че светът бил толкова различен!
Моите учители добри
някога ми писаха отличен,
а оказа се, че аз, макар
толкоз да съм учил, все не зная,
че дори вълкът жесток и стар
можел „на жумичка” да играе,
че лисиците били с таквиз
кротки и наивни физиономии -
че бил толкова добър и чист
тоя животински свят огромен!
Да, признавам аз греха си скромен,
че напразно бил съм песимист!
3
Нищо,че и в слънчеви пейзажи
твоите коминчета димят.
Други не мисли какво ще кажат -
нека те за себе си държат
своите оценки справедливи.
Ако искат - в миг им изпиши
ти пейзажи други - по-правдиви,
или нов строеж им извиши
чак до небесата яснозвезди.
Може и ракета да лети
из безкрайните космични бездни!
Всичко, всичко им рисувай ти,
но коминчетата твои нека
винаги примамно да димят
като синя гъвкава пътека
към един домашен земен кът.
Че димят ли те, то значи грее
жар негаснеща под пепелта,
а във хорските сърца светлее
жива
искрата на любовта.
ДЕЦАТА СИ ИГРАЯТ НА ВОЙНА
Децата си играят на война,
по ъглите се дебнат, стрелят,
убиват хубавата тишина
на кротката, кварталната неделя.
В ръцете с пистолети и стрели,
със камъни и с мечове в ръцете,
прегракнали от викове… Нали
така изглеждат и на фронт мъжете?
И ето че от детската шега
получи се една горчива истина:
съседът ми е без стъкла сега,
а бяха тъй старателно почистени!
Бащи и майки, измислете вий
игри по-детски на децата,
че някое след време ще разбий
не само на съседа ми стъклата!
***
Не сте ли тръгнали на път,
преди да се е вдигнал здрача,
кога просторите трептят
като пробудени клепачи,
когато няма небеса,
а вместо тях от равнините
и от сребристата роса
едно сияние излита…
И ако срещнете човек,
преметнал дрехата през рамо,
да крачи в къра мек,
разбуден от смеха му -
не сте ли спирали в тоз час
насред полетата смълчани,
за да погледнете в захлас
това изгряващо сияние?
Не сте ли мислили, че то
извира от очите чисти
на оня с вехтото палто
и от крилатите ви мисли?
***
Трябва да си влюбен или тъжен,
за да пишеш топли стихове.
Песента - най-нежното оръжие -
само в буен огън се кове.
***
Приятелю, недей напразно страда,
че клетвата си тя не удържа,
че ти сърцето си й даде,
а тя накрай, като награда,
нарече всичко туй лъжа.
Нима лъжа е, ако заплатиш
с горчилката на сто страдания
едно единствено желание -
в очите ти,
макар за миг, да заблести
безумството
на младостта необуздана!
Нима това лъжа е?
О, нека тегли друг чертата
помежду истината и лъжата.
***
Захвърлена
цигулката години е мълчала,
а любовта ни
като въглен в пепелта е тляла.
Но забрави за дългата разлъка,
хвани отново с нежни пръсти лъка
и нека струните да заговорят
и като птица, литнала в простора,
да затрепти - освободена - песента
за любовта!
***
Ти сви малък, нежет букет
от разцъфнали горски кокичета -
един палав лудешки обет,
че завинаги ще ме обичаш.
Но букетчето, брано за мен,
и обета си ти не поднесе…
Забрави онзи мартенски ден -
дъжделив, като есенен,
в който плачеше плахо дъждът,
че останаха в твоите длани
като купчинка жар да тежат
не цветята, за мене набрани,
а - несбъднати - наште мечти…
Закъснях. Може би подраних?
Ще отвърне ли вятърът тих?
Все едно - забрави. И прости.
И все пак
ти протегнати длани
със букетчето бяло подръж.
Още миг. Даже тъжна да си.
Може чудото твое да стане…
А не стане ли -
този тих утешителен дъжд
разгорелите въглени
ще угаси.
***
Колко весело, спокойно бе
пролетното мартенско небе.
После ненадейно, изведнъж,
рукна тих и кротък дъжд.
Ах, какво, какво те натъжи,
мое весело небе, кажи.
Или туй не е небето - то мълчи,-
а са скъпа, твоите очи,
над които клепките блестят измити
от причастието на сълзите?
Знам, че още има по света
мъка и лъжа, и клевета.
И дори лъжливи сълзи има.
О, как искал бих, любима,
в тоя свят на толкова открития
да остана все такъв наивен мъж -
вярващ в чистотата на сълзите,
както вярвам в пролетния дъжд.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Един златен листец
кацна на моето рамо.
Една бяла, нежна снежинка
падна в дланта ми…
Аз седя на самотната,
пустата пейка
и не питам ни вятъра,
ни голата вейка.
А си мисля колко
тъжна е сега гората -
сякаш плаче, сякаш
стене есенният вятър.
Вятърът ще вейне
листчето от мойто рамо.
Топлотата ще стопи
снежинката в дланта ми.
Ти до мене си сега
и топлиш ми сърцето -
дори снежинка стопля
сърцето на поета.
До мен си ти сега,
но утре зная, зная -
аз пак ще бъда сам,
ще страдам, ще мечтая,
ще гледам
накъдето ти отминеш
изтерзан
и ще целувам мократа си длан.
РАЗМИСЪЛ
Понякога сърцето ме боли
и мятам се като ранена птица,
и с ужас питам се тогаз дали
угасват вече моите зеници -
дали за мене няма да шуми
гората, в бури пролетни люляна,
и след дъжда земята да дими
от палешника светъл разорана.
О, тъжно е, дори за миг
очи затворил, да не виждаш
как пролетният млад светлик
като порой към теб приижда
и да не чуваш вече песента
на птица
или корабна сирена,
която, влюбена във утринта,
зове и теб,
и мене.
Нима оная страшна тъмнина
и тишина на нищото ни чака
нас - враговете на мрака,
нас - вечно търсещите светлина?
***
Нима, нима си ти пред мен -
видение от юношеските години.
Благословен да бъде тоя ден,
да не залязва той, да не отмине.
Протягам уморена длан,
с очи немигащи те гледам
и искам моя хубав блян
с десница да докосна бледен.
Не си отивай, чуден сън,
не ме събуждайте, другари.
Нима е ден, нима е ден навън
и от сълзи ли клепките ми парят?
ЗАВРЪЩАНЕ
Аз не знам ти дали
пак ме чакаш така,
както някога чака ме, мила,
или днес не боли,
или махна с ръка
и остана ти вече без сили.
Аз съм пътник сега,
ида аз отдалеч
със приведено, тръпнещо рамо…
Вече свети брега…
Вече чува се реч
и синей над комините знаме…
Туй е нашият праг,
туй е нашта врата,
туй си ти на вратата ни, скъпа.
Ала как, ала как
да ти кажа вестта
и през прага аз как да пристъпя?
Колко лесно било
посред бурно море
да изпуснеш неволно веслата,
колко страшно било
посред бурно море
да те грабне попътният вятър.
И без път, и без зов
в тия мътни вълни
да се люшка разбитата ладия,
да текат без любов
опустелите дни,
да проклинаш живота си, младия.
Като буден смелчак
аз бях тръгнал тогаз
през морета богатства да диря,
а се връщам бедняк -
без звезди и компас, -
който сетния пристан намира.
Туй успях да спася,
моя нежна бреза,
от вълните жестоко разбунени -
кичур бяла коса,
една мъжка сълза
и на лирата тъжните струни.
Ти не вдигай ръце
и добра остани -
знай, че раната вечна остава,
че което сърце
любовта осени,
то не взема, а само раздава.
***
Няма граници за любовта,
нито срокове, нито решетки има,
нито във окови песента
може някой окова, любима.
Тя ще мине хиляди стени,
барикади и руини,
ти едно й само помогни -
барикадата
на сърцето ти да мине.
ПОДРАЖАНИЯ НА БЪРНС
1
Послушай моя призив благ -
недей прекрачва тоя праг,
че там зад него има друга -
о, там е… моята съпруга!
Недей, послушай ме, недей.
Я гледай - вън луната меко грей
и мека е като килим тревата.
Над нас ще шумолят листата,
а горе светлите звезди
ще трепкат като твоите гърди…
О, нека твоят нежен крак
да не пристъпва тоя праг!
2
А з: Какви очи, какви очи -
като звездици ясни.
Сърце нещастно, замълчи
пред тез очи прекрастни.
С дебела броня се покрий,
студът да ти е щита.
любовен плам ли те обвий,
не чакай ти защита -
ще изгориш до край, до край.
на прах ще се превърнеш!
С ъ р ц е т о: Помни, че има други к р а й,
отдето нищо не ще върнеш.
А щом все пак ще изгорим
и няма да сме вечно млади,
то нека се превърнем в дим,
но - на любовна клада!
А з: О, стига, стига. Замълчи!
Тогава… тез ресници сластни
и парещи звезди-очи
не са чак толкова …опасни!
3
Един ли весел, хубав ден
прекарали сме с тебе двама
и аз, щастлив и подмладен,
съм галил твойто рамо.
В една ли пламенна мечта
били сме с теб един до други
и бил е твой и мой света,
а ти - най-милата съпруга…
Сменя ли буйната си жар
с таз на семейното огнище,
т о г а в а тоя тих олтар
не бих сменил за нищо!
***
Замислени, дърветата мълчат,
от плод натегнали жълтеят.
Като камбанки дюлите звънят
и октомврийското небе люлеят,
а клонът, вдъхнал им живот,
като родилка кротко гасне -
щастлив, че дал е сладък плод,
че не напразно той е расъл.
О, тъжен и достоен час
на клоните безлистни есен,
пленен от твоя смисъл, аз
завършвам тая кратка песен.
МИРАЖ
На жена ми
Във чудни багри залезът блести.
Вървим със теб през парка.
Върху жарава жълта ти
пристъпваш като нестинарка.
О, час на скъпи откровения,
на есенни миражи час,
когато, слезли позлатени,
пътуват облаците с нас.
С корони жълти ли ни кимат
брезите влюбени или
тез облаци наистина ги има
и златен дъжд вали?
***
О, няма тих, спокоен кът
под звездното небе
и няма, вече няма път
към туй, което бе.
Оная кротка тишина
със пеещи щурци
и звън на стремена,
и весели звънци,
и лудостта на двайсетте
и първата любов -
сега са спомен те.
И в миг на порив нов,
загледан някъде назад,
аз мисля си с тъга:
нима е някаква шега,
че бил съм толкоз млад!
