Добрина Симова

Брат ми никак не обичаше да чете учебници и книги, да решава задачи, за разлика от мен. Той беше природно умен и средно добър ученик, но голям любител на различни спортове.

Риташе футбол, караше ски, зимни и летни кънки, играеше шах и карти. Риболовът беше друга негова страст. Винаги си намираше свободно време, за да ги практикува и да си начеше “крастата”, както обичаше да казва баща ни…

Преди много години, около 1968 г., в родния ми гр. Угърчин, тогава още село, стана голямо наводнение, при което загинаха шест души. След цяло денонощие проливни дъждове, река Каменка прехвърли високия каменен мост, заля къщи, стопански постройки, дворове, градини…

Беше толкова буйна, че носеше по силното си течение гардероби, маси, печки, хладилници и друга техника. Големи и малки животни, кокошки, котки и кучета плуваха в мътните й води. Много от тях намериха смъртта си там… Съвсем малко се спасиха.

Всичко започна така. Една много ранна утрин заваля силно, но никой не очакваше да се стигне до такова нещо като потоп. През целия ден продължаваше да вали още по-силно като из ведро.

Баща ми, както всеки божи ден, тръгна на работа. Майка ми переше дрехи в една стая, в пристройката. Брат ми много искаше да отиде за риба, защото смяташе, че ще кълве силно, но татко му забрани.

След като той тръгна, брат ми изчезна някъде, без да разбера в каква посока. Аз си лежах безгрижно на спалнята и с часове четях “Бай Ганьо”. Смеех се сама, без да си давам сметка какво се случва навън.

По едно време станах, за да отида до кухнята, че много огладнях, но като погледнах през прозореца, изтръпнах. Кръвта ми се смрази! Не повярвах на очите си! Все едно, че навън се разливаше и течеше огромна река, в която плуваха най-различни животни.

Не можех да си представя как е възможно това. За подобно нещо бях чела само в книгите и бях гледала по телевизора на съседите, защото ние още нямахме. Нямахме и телефон.

Майка ми все едно беше откъсната от света в пристройката и нито можеше да се върне в къщата, където бях сама, нито аз да отида при нея. В миг се сетих, че не зная къде е брат ми, а и няма как да разбера.

Започнах да се моля само да не е отишъл за риба, защото като гледах каква огромна вода тече навън, цялата настръхвах… Загубих всякакво желание за четене, от страх не смеех да плача, а седях като хипнотизирана на един стол, без да знам какво мога да направя самичка…

Баща ми е бил в още по-трагично състояние, защото гледайки потопа навън, е нямал никаква информация какво става с нас и дали брат ми е отишъл за риба под моста, както преди. Изчаквал е дъждът поне за малко да спре, запретнал крачоли до колене и тръгнал към дома ни. Стигнал до моста, където се е било събрало почти цялото село.

Изплашени хора и деца, които търсят близките си, попаднали в неизвестност до момента. Той се опитал да разпита познати и приятели за брат ми, но не получил никаква информация. Така изплашен и прибледнял се прибра у дома с надежда, че брат ми вече се е върнал, където и да е бил.

Но уви! Помогна на майка ми да се придвижи от пристройката до къщата при мен и тръгна да търси непокорния си син, достатъчно изплашен и притеснен. За нищо на света не исках да бъда на неговото място…

След два часа го доведе. Беше ядосан, но видимо по-спокоен. Брат ми беше отнесъл няколко шамара, защото бузите му още се червенееха като домат. И двамата бяха мокри до кости.

Бързо свалиха дрехите от гърба си и облякоха сухи. После изпиха по един топъл чай. Навън започна да се свечерява и най-после като че ли почти спря да вали. Ние гледахме към небето и не вярвахме.

Цялото семейство си облякохме връхни дрехи, обухме гумени ботуши и тръгнахме към моста, който не беше много далече от дома ни. А там продължаваше да бъде пълно с изплашени и мокри хора, които отчаяно търсеха близките си. Сякаш цялото село се беше събрало на много тъжен митинг…

Много хора предварително и тихо оплакваха роднините си, защото нямаха сигурна информация за тях къде се намират по това време. Гледката беше покъртителна и се е запечатала в детското ми съзнание за цял живот!…

След време разбрах от една моя леля, която живееше точно до реката, как е носила в цедилото на гръб братовчедката ми на два месеца. Тя е газила вода до кръста, докато успее да мине през двора и да се качи на втория етаж на стопанска постройка.

Там била другата й петгодишна дъщеря, пазена от възрастния си дядо. Оттогава момичето, за голямо съжаление, често примигва с очи от преживения стрес, особено ако се притеснява за нещо.

А през няколко къщи от тяхната се е случило най-голямото нещастие. Паднала е една от стените в стаята, където е спяло друго двумесечно бебенце. Придошлата река бързо го отнесла по течението в кошчето, което се превърнало в негов ковчег за истински ужас на изплашените до смърт родители! Голяма трагедия е било!

Едно от повлечените от водата семейства се оказва върху част от дърво и дълго време членовете му успешно са се държали за ръце.

Но в един критичен момент върху тях пада друго дърво и завинаги ги разделя. Съпругата се удавя пред очите на мъжа си, който остава с огризенията си за цял живот, че не успява да я спаси от ужасната стихия…

Дълго време, както много мои съграждани, аз също сънувах нощем кошмари. В тях хора, различни животни и големи предмети плуваха безпомощно по придошлата река Каменка. Стрясках се изплашена и после не можех с часове да заспя.

Тогава намирах своето временно и единствено спасение в книгите. Те ме откъсваха от мрачни мисли и чертаеха пред очите ми един друг, по-светъл хоризонт, към който протягах детските си ръце.

А бях едва на единадесет години…