Стоян Лалев

Като студент по българска филология в Софийския университет „Климент Охридски” готвех дипломна работа за живота и творчеството на писателя Иван Хаджимарчев.

По този случай на 15 юли 1964 година посетих съпругата на писателя Мария Панайотова, която живееше в София на улица „Стара планина” 86.

Заварих я да си почива. Тя първо се уплаши, защото не ме познаваше, а след като разбра целта на моето посещение, се зарадва изключително много.

Разговорът ни протече непринудено и сърдечно. Другарката Панайотова говореше бързо, но разбрано и логично.

В характера й като че имаше черти на Иван Хаджимарчев, възприети от продължителния им съвместен живот.

“Той беше динамична натура - каза тя. - Каквото намислеше, трябваше непременно да го направи. Наред с това беше много прям, не бръснеше никого и затова някои хора не го обичаха. По характер беше малко особен - обичаше да иронизира и да се шегува, но в сърцето му имаше много доброта и много обич.

Понякога беше нервен, но аз го познавах добре и живеехме хубаво. Той беше красив, имаше много обожателки, но често ми казваше:

- Мара, като тебе друга няма.

Казваше го искрено и аз му вярвах, защото го обичах.

Спомням си, че умееше да рисува.

Един карикатурист обаче му рекъл:

- Иване, ти май ще ме изместиш.

И Хаджимарчев престана да рисува. Толкова беше честолюбив.

С добро човешко сърце го помнят всички негови приятели и познати.”

Неусетно разговорът премина на друга тема. Другарката Панайотова заговори за себе си, за работата си като народна учителка в Широка лъка и Царибродско, за ежедневието на чиновническата служба във Върховната сметна палата, за живота, който преминава.

Това беше първата и последната ми среща със съпругата на писателя.

Преди няколко дни, пишейки тези редове за настоящия възпоменателен лист, аз научих тъжната вест, че тя е починала на 27 ноември 1968 година.

В моето съзнание обаче тя си остава все така хубава, жизнерадостна, засмяна.

——————
Възпоменателен лист „Иван Хаджимарчев”, 15 декември 1968 г.