ЖИТЕЙСКИ ХОД
Преди няколко години отново имаше криза по туризма само че не от вирусна пандемия, а от политическите решения на великите сили.
Точно по това време, в разгара на туристическата криза бях на симпозиум по морето и в една от почивките реших да се поразходя край брега.
Видях , че заведението пред хотела е празно и реших да вляза. Барманът седеше на една от масите и самотно гледаше телевизия. В ръката си държеше чаша, а до нея стоеше половин бутилка „Балантайнс”.
Приближих се. Той ме изгледа недоверчиво, сякаш по движението ми да разбере какво искам и решително каза:
- Сядай!
Бавно стана от масата, пресегна се и взе от бара чаша. Наля.
- Пий!
Не съм свикнал да пия с непознати, дори ако са бармани и леко бутнах чашата напред. Барманът ме погледна - в погледа му се четеше отчаяние, човешка скръб и нещо непознато за барманите - малко тъга. Съжалих го и отпих.
- Какво става?
- Нищо не става, там е работата.
- Ех, нищо, все някога ще тръгне.
- Няма да тръгне! - удари той с чашата по масата и течността се изплиска.- Няма да тръгне, защото не зависи от нас. Ония горе си решават въпросите, ако знаят и те какво решават, а ние обираме накрая калая. Нали така стана през деветдесет и пета с Югоембаргото. Ембарго, ембарго - държавата загуби, а през това време през границата хвърчаха цистерните с бензин. И кой спечели от това - бандитите. Те забогатяха и кой знае още колко около тях. А държавата - бедна! Братовчед ми тогава беше на митницата в Калотино - избяга. Казва: „Братовчед, не се издържа. През вечер пристигат мутрите, вържат ни с въже, дадат по двеста марки и казват: Трайте, после ще ви развържат! И тръгват цистерните. Накрая не издържах - избягах”. Сега е същата работа. Украйна това, Путин онова - а на нас ни избягаха туристите. Ти знаеш ли какво е руски турист - няма такъв, да знаеш! Той като идва на курорт не се стиска като инклузивите на едно кафе в дневния бар, той отваря кесията и харчи. Ето, виждаш ли такситата на алеята - кого чакат? Руснака чакат! Езда, тенис, водни парашути - всичко е за тях. И какво правим сега като ги няма - кого спасяваме! Идва оня ден министърката тука и ние протестираме. Трябва - казва - колеги да сме единни. Ние сега, казва, подготвяме общо писмо до Европейския съюз. Това не е първото препятствие, пред което сме изправени и което заедно ще преодолеем. Госпожо - казвам - препятствията вие ги изправяте, ама преодоляването е за нас, това знаете ли го?
- И тя какво каза?
- Нищо, хората почнаха да свиркат и тя си тръгна. И ни остави тука да чакаме филангишията. От умрял писмо - това ще дочакаме от министерството, сигурен съм. Ега ти министърката…айде да не казвам нещо друго, че съм интелигентен човек…не ми отива на образованието!
Погледнах го с интерес - нямаше вид на някой с дълбоко и академично образование, но знае ли човек. За всеки случай го попитах.
- И какво точно ти е образованието?
- Консерватория. Завършил съм хорово пеене. При професор Миланова… страхотна беше професорката, а баща й сигурно го знаете, цигуларят… вечна им памет и на двамата! - и той отля от чашата.
- Хорово пеене - учудих се аз. - И къде си пял досега?
- Ами, на някои места… така … на различни места…
- Например!
- Например в хора на „Александър Невски”- една година. След това…
- Пял си църковни песнопения! И сега си станал барман! Защо, да не се е случило нещо та си сменил занаята!
- Защо, какво му е на този занаят. Всичко е за душата. Хората защо идват тука, знаеш ли? Ето, ти защо дойде сега - да се напиеш ли! Не, хората идват да си поговорят, да си отпуснат душата. Христос е казал: „Каква полза за човека ако той завладее света, а увреди душата си”.
- В църквата не беше ли по-близо до душата?
- Абе, душата близо, ама… там бях непрекъснато зависим - ту владиката, ту протойерея, ту…абе като в казармата, все някой иска нещо да ти нареди.
- А тука?
- Тука съм екстра - сам съм си господар. Само дето сега… с тия политики… Ще пиеш ли? - попита изведнъж делово барманът и като поклатих отрицателно глава вдигна бутилката и отиде зад бара.
Поседях известно време, но тишината и спокойствието си бяха отишли. Явно и духовният миг на бармана беше отлетял нанякъде. Станах и го погледнах.
Барманът се обърна към телевизора, сякаш съжаляваше за казаното, отпи голяма глътка и нещо затананика. Изчаках минута от уважение и като видях, че не ми обръща внимание тихо си тръгнах.
Вече отдалече, от фоайето успях да различа нотките на страхотната песен „Strangers in the night”. Любима песен от младостта ми!
Макар и пиян, барманът хубаво пееше - Елвис пасти да яде. Но беше направил лош житейски ход с тази смяна на професията.
Едно е да си пряко подчинен на Господа, друго е да зависиш от политиците. Не е работа!
