РЕКВИЕМ
(1935 -1940)
превод: Татяна Любенова
Не, и не под чужди небосвод,
не под защита на крилата чужди,
аз бях тогава с моя мил народ,
в нещастието бях със него, в нужда.
1961 г.
Вместо предисловие
В страшните години на ежовщината аз преживях седемнайсет месеца по затворническите опашки в Ленинград. Случи се веднъж, някой ме “позна”. Тогава стоящата зад мен жена с посинели устни, която, разбира се, никога в живота си не бе чувала моето име, се сепна от свойственото за всички нас вцепенение и ме попита на ухо (там всички говореха шепнешком):
- А това Вие можете ли да го опишете?
И аз казах:
- Мога.
Тогава нещо като усмивка се плъзна по това, което някога е било нейното лице.
1 април 1957 г.
Ленинград
——————————
ПОСВЕЩЕНИЕ
Такава скръб огъва планините,
не тече великата река,
здрави са затворите тъмнични,
а зад тях “каторжнически ниши”,
смъртоносна, мъката е в тях.
Вятър свеж за някого полъхва,
а за някой залез се разнежва -
ний не знаем, ние сме все същите,
чуваме омразен ключ да стърже
и войниците със тежка стъпка.
Станали като за служба ранна,
крачим в столицата подивяла,
срещаме се, мъртво-бездиханни,
слънцето е ниско и Нева в мъгла е,
а далеч надеждата припява.
Но присъда… И сълзите рукват,
отделена е от всички тя,
от живота сякаш я изтръгват,
сякаш грубо я повалят възнак,
но върви… И олюлява се… Сама.
Где са днес, от зверските години,
моите приятелки случайни?
Взират ли се в бурите сибирски,
под луна какви провиждат дири?
Пращам им приветът си прощален.
Март, 1940
ВСТЪПЛЕНИЕ
Това беше, когато само мъртвият
се усмихваше, спокойно-радостен
и когато ненужно се шляеше
край затворите си Ленинград.
И когато, безумни от мъка,
вече всички осъдени тръгваха,
кратка песничка на разлъка
свирише локомотив.
Звезди смъртни над нас горяха
и невинна се гърчеше Рус
под ботушите кървави, цяла,
и под гуми на черни маруси.
——————–
Маруси - камионетките, с които са вземали през нощта арестуваните по време на ежовщината. бел. прев.
І.
На ръзсъмване те отведоха,
аз след тебе се носех в несвяст,
в тъмна стая децата трепереха,
свещ топеше се в иконостас.
Върху устните - студ иконен,
смъртна пот по челото блести…
Аз ще вия под кулите кремълски
като тези стрелецки жени.
1935. Есен. Москва.
ІІ.
Тих се лее тихи Дон,
месец жълт се вмъква в дом,
с накривена шапка влиза,
сянката ми тиха вижда.
Болна е тази жена,
Болна е и е сама.
Мъжът - в гроба, синът - в плен,
помолете се за мен.
ІІІ.
Не, това не съм аз, някоя друга страда,
не бих могла аз така, а то, що се случи,
с черно сукно нека покрият
и фенерите да изнесат…
Нощ.
ІV.
Ще покажа на теб, присмехулнице
и на всички приятели - мила,
царскоселска весела грешнице,
през живота ти какво ще мине -
триста часа, с принос в ръцете,
ти под Кръстовете ще стоиш,
и сълзата твоя, гореща
леда празничен ще прогори.
Там тъмнична топола се люшка,
и ни звук - а колко там
невиновни животи свъшват…
1938 г.
V.
Седемнайсет месеца крещя,
зова те в тоя дом,
и пред палача се топя,
мой син си, ужас мой.
Всичко сбърка се навек,
и не разбирам аз
кой е звяр, а кой човек,
ще дойде ли смъртта.
И само бухнали цветя,
и звън кадилен, и следа
към нищото върви.
И гледа ме право в очи,
и с близка гибел ме грози
огромната звезда.
1939г.
VІ.
Леки седмици отлитат,
що се случи, не разбрах.
Как си, сине, във тъмницата,
бели нощи там блестят,
как отново те се взират
с ястребово зло око
и говорят за смъртта ти
и за твоя кръст висок.
1939. Пролет.
VІІ.
ПРИСЪДА
И се срути каменното слово
върху мойта още жива гръд.
Нищо, нали вече бях готова,
ще се справя някак в своя път.
Аз сега ще имам много работа:
трябва да убия паметта,
трябва да си вкаменя душата,
на живот да се науча пак.
Но… горещ е шепотът на лято,
зад прозореца е като взлом.
Знаех и предчувствах аз отдавна
този светъл ден и празен дом.
1939. Лято.
Фонтанния Дом.
VІІІ.
КЪМ СМЪРТТА
Ти все едно ще дойдеш - защо да не е днес?
Очаквам те - на мене ми е трудно.
Угасих светлината и дверите разкрих
пред теб, такава простичка и чудна.
Ти приеми какъвто искаш вид,
влети като снаряд отровен,
или се прокрадни - най-опитен бандит,
или ме отрови със дим тифозен.
Или пък с приказка, измислена от теб,
до втръсване на всички ни позната -
да видя синя шапка и бледното лице
на домакина ни, домоуправител.
Мен все ми е едно. Дими над Енисей.
Полярната звезда застива.
И синият отблясък, на любимите очи,
последен ужас го закрива.
19 август 1939 г.
Фонтанният Дом
ІХ.
С крило безумието вече
наполовина скри душата,
със вино огнено пои ме
и ме примамва в долината.
И аз разбрах, че длъжна съм
победата да му призная,
вглъбена в своя странен сън,
в бълнуването си незнайно.
То няма да ми позволи
със себе си да взема нищо,
(и да го моля до зори,
с молби да му досаждам нищи):
очите страшни на сина -
с окаменялото страдание,
нито на бурята деня,
в затвора - срещата в мълчание,
ни милите прохладни длани,
ни липовите сенки ведри,
ни светъл звук ще ми остане
от утешения последни.
4 май 1940 г.
Х.
РАЗПЯТИЕ
Не рыдай Мене, Мати,
Во гробе зрящи.
(Не плачи за мен, Майко,
виждащият от гроба.)
1.
Хор ангелски часът велик възслави,
разплавиха се в огън небеса.
Продума на Отца: “Защо си ме оставил!”
На Майката: “За Мене не ридай…”
2.
Мята се и плаче Магдалина,
Ученикът в ужас каменее,
там где Майката бе, мълчалива,
никой не посмя и да погледне.
ЕПИЛОГ
1.
Научих как лицата се стопяват,
как изпод клепките се сцежда страх,
как с клинописа си сурови страници
страданието пише върху тях.
Как къдрите от черни и от руси
внезапно посребряват като сняг,
усмивката увяхва върху устни,
уплаха тръпне в сухия им смях.
И не за себе си сега се моля,
за всички, с мен които бяха там
във зимен мраз, или на юли в зноя,
пред сляпата, червената стена.
2.
И пак приближава за поменът час,
аз виждам, аз чувам, и чувствам ви аз:
до прозореца, тази, приближила едва,
невървящата вече по родна земя,
и другата, дето разтърсва глава,
и казва: “Аз тук съм като у дома!”
Бих искала всички ви да назова,
но списъка взеха, имената не знам.
Огромен саван аз за тях изтъках
от думите бедни, дочути от тях.
Навсякъде, винаги спомням ги аз,
дори на бедата във новия час.
Ако мойте измъчени устни затворят,
стомилионен народ чрез които говори,
и мен нека те поменават така,
когато поема към вечността.
Ако пък някога в тази страна
решат за мен паметник да съградят,
съгласие давам тържествено аз,
едничко условие имам към вас -
да не е до морето, дето аз се родих:
последната връзка там се стопи,
нито в царския парк, до заветния пън,
дето сянка ме търси, безутешна и в сън,
а тук, триста часа дето стоях
и за мене ключалка не се превъртя.
Защото дори и в смъртта се боя
да забравя на черни маруси гърма,
да забравя как хлопна омразна врата
и старица зави, ранен сякаш звяр.
От моите бронзови клепки тогаз,
топящ се, снегът да се стича в сълза.
Там гълъб тъмничен да гука едва,
и кораби тихо до плуват в Нева.
1940, март
Фонтанен Дом
