ТАЙНИТЕ НА ДУНАВА
Лениво влачи водите си широката река. Лениво и безмълвно, спокойно и безстрастно. Мълчат водите, мълчат бреговете, мълчи тъмното небе. Бавно се трупат черни облаци - огромните зловещи птици на тъмната нощ.
Привела сухи клони над тъмните води, впила корени в брега, мълчи и старата върба, унесена в съня на старостта си.
Далеч кучи лай се чу и заглъхна. И после пак, по-близо. И пак заглъхна. Но още по-наблизо злокобен лай жално се понесе, изви към небето и стихна - куче виеше в нощта.
Затракаха колелета, запръхтяха коне, кола спря до старата върба.
Човек с карабина скочи на земята. Бавно слезе и коларят. Погали конете, за да се забави, и се опита да се покашля. Глухо се обади засъхналото гърло.
- Хайде, какво чакаш? - викна сърдито първият.
- Хайде, - отзова се като ехо коларят и гласът му секна.
- Грехота е… мисля… - плахо и глухо се обади коларят и гласът му трепереше.
- Мълчи и изпълнявай! - изкряска възбудено другият. - Работа са ни пратили да вършим, време няма!…
Те застанаха зад колата и издърпаха тежкия товар.
- Чакай, полека - обади се коларят разтреперан, - изцапах се. Кръвта не е засъхнала.
И се изкашля за повече смелост.
Изнесоха човешки труп. Вързани бяха ръцете му. Но падна въжето, ръцете увиснаха и се повлякоха по земята.
Изтръпна и се вслуша нощта, затаила дъх.
- Хайде, хвърляй! - припряно се сопна дрезгав глас.
И тежкият товар шумно падна в реката. Водите отвориха прегръдки и го скриха. възлни зашумяха в кръг и се събуди заспалата река. Човекът с пушката изпусна злъчна псувня, за да заглуши плисъка на вълните. Коларят застана неподвижен и потръпващ.
- Хайде! - подкани другият.
И пак извадиха човешки труп. С въже завързани бяха ръцете му и не се повлякоха по земята. От устата или раните му две тежки капки кръв капнаха на земята. погълнаха и него студените вълни. И още един, и друг отнесоха вълните…
Измъкнаха последния. И трепнаха. Невям помръдна? Невям въздъхна? Кратък, прекъснат стон, едва доловим, като въздишка…
- По-скоро хвърляй! - изрева човекът с пушката.
И в тъмната вода заглъхна последната въздишка.
Безмълвно скочиха в колата хората; коларят обърна и шибна конете, заудря ги жестоко и се понесе облекчената кола назад към селото. Пред тях в далечината зловещото око на един прозорец светеше в мрака. Кърваво око: там седяха убийците…
А селото се спотайваше. Плахо поглеждаха изпод завивките главиците на ецата, лееха сълзи майките и гробовно безмълвие заливаше селото в тази дълбока нощ - войници нощуваха там.
Пристигна втора и трета кола до върбата. Водите безмълвно погълнаха товара.
Между черните грамадни облаци се промъкна блед лунен лъч. Погледна луната на това, което стана, и се скри. Старата върба потръпна, отрони пожълтели листи от сухите си клони, посипа гроба и замлъкна. Разляха се по снагата на реката студените вълни и разнесоха тръпки на гробовен мраз по тъмните води.
Мълчете, води! Носете се надолу с богатата си плячка безмълвно и безстрастно. Не потръпвайте от ужас. - Не потръпнаха сърцата на тези, които вързаха ръцете на жертвите; които стреляха и мушкаха с ножове в гърдите и месата им. Не потръпвайте и вие…
Мълчи и ти, стара прегърбена върбице! Да занемеят изсъхналите твои есенни листа! Напролет нека не поникват нови, за да замлъкнеш завинаги, както ще мълчат устата на всички, които знаят страшните тайни. Недей си шепна нищо с вълните на реката. Нека не чуе човешко ухо!
И вие, рибари с набръчкани чела, не вадете човешки трупове с вързани ръце, простреляни гърди, изранени лица, надупчени с куршуми и ножове меса. Пазете се! ще види човешко око и ще ви разтърси някой за яката, ще процеди през зъби заплаха, от която ще потръпнете:
- Вашата работа е риби да ловите, а не човешки трупове! Вършете само работата си!
И нека занемеят устните ви, за да не отнесат и вас вълните.
Ще дойде ден да заговори кръвта, засъхнала по скали и сипеи, проляна от раните на жертвите. Тогава - ще отворите широко уста, ще заговорите и вие.
Тогава!
А сега мълчете, занемейте!
Мълчете, води, спри шепота на листата си, върбице стара, занемейте, рибари, скрийте страшните тайни на Дунава!
——————————
сп. „Нов път”, г. 2, кн. 4, 1 декември 1924 г.
