Стефан Калев

***

Разсърдено беше мечтаното лято,
казанът небесен за дъжд онемя…
И тръгнаха корени към небесата
за своята жажда да търсят земя…

… Но есен е вече от вятър подгонена -
дърветата скръстиха празни ръце…
И залезът седнал на склона прегърбен,
зарови в земята учуден лице -

старица събираше дюли в листата,
наскачали долу от тънкия клон.
И колкото плод насъбра от земята,
тя толкова пъти й стори поклон.

ПИЕТЕТ

Когато дъждовете лете се замислят
и стрехите от дълга суша замълчат.
и слънцето се спусне - огнена лисица, -
а корените жадно в буците клечат,
тогава и земята като майка тръгва
душата си до глътка да им раздаде.

Събудена от дълъг плач и слънчев гъдел,
тя всяка капка в зранци ще впреде.
Разчувствано от тази жертвеност, небето
подкарва с огнен жезъл облачни стада.
И миг! - изтрополяват по покрива конете им,
до капка свойта влага да им раздадат!