ЖЕРТВЕНИ КЛАДИ
ЕСЕННО КОКИЧЕ
Перото ми тежи - не мога!
Акациите съхнат в блен,
обърнали очи към бога.
Отхожда есенния ден.
А родната земя припича
на кротичкото слънце гръд,
с човешка черна кръв накичена.
Немее бащиния кът.
Накъсай есенно кокиче
и злия спомен заличи.
Земята болна гръд припича,
в печал притворила очи.
ГАВРОШ
Над покриви тича вечерния вятър,
понесъл молбите
и земния плач.
Със кървави устни сребристата Янтра
целува скалите,
притихнали в здрач.
Вечерния вятър - бял конник разрошен -
не е ли вълшебен
сред гълъбов прах!
Зловещо отеква смехът на Гавроша,
на брата погребан -
червения смях.
КОЙ Е ИДВАЛ!
Любимият гроб е осеен
с люляк и бял карамфил.
Малкия кръст се чернее,
чело набожно склонил.
Тук - снощи, разправя пазача,
месеца в миг почернял,
сянка се мярнала в здрача -
спряла над гроба в печал.
Тук някой е люляк донесъл,
в пясъка стъпки личат,
звън е глух и невесел,
глух и несдържан плача.
И минал е в мрака наляво
призрака - бяла жена,
люшнал се младия явор
нежно привел рамена.
ИСКРА
И всеки божи ден злочеста
през унес виждам го: убит.
Шуми зад люляките Места
и плиска каменния щит.
Аз шепна: моя брат върнете!
Гласа ми глъхне в немощ - тих.
Далеч в шума на вековете
се ражда той: орел-жених.
И сред тълпите неброими
аз съм любима и сестра,
прелита неговото име
като светкавична искра.
————
сп. Нов път”, г.. 1, кн. 1, 1 декември 1923 г.
