АЗ

Жанета Михова

АЗ

Иззвънява в ушите денят
като стара печална камбана.
Аз съм впримчена в дяволски впряг
и опасно е тук да остана.
Аз вися върху възел от студ
с незададени тръпни въпроси,
аз съм шеметно бягство на луд
от каторжната делнична плоскост.
Аз съм страшният вик на луна,
дотъркаляла лик до стъклото.
Аз съм полетът над пропастта
и възможна причина за злото.
Аз съм тънък и остър камшик,
аз съм гъвкава тъмна лиана,
аз съм клупът на шията… Вик
за прегръдка и жест да остана.

Аз… със цялата мъка на гръб
бродя в тъмното – призрачен странник.
Оживявам след обич и скръб,
но докато съм тук, съм в изгнание.


ПОСОКА

Валят сурови дъждове
и кътниците на скалите лъскат.
Простреляни, листата пръскат
ръждива кръв по мокрото шосе.

Тъгата изпълзява и присяда.
Не си е тръгвала оттук отдавна.
Потайна светлина изтича бавно.
Средата на деня. Ноември. Сряда.

Средата на живота. А нататък
и дъждове, и люде пътя калят,
а въздухът, от кротки взривове опален,
сгъстява се и пълни с вик телата…

Но няма вик. Единствено тъгата
пълзи по гневните огнища и смирява
подпалената кръв. Не иска врява
човекът на дъждовния сезон в средата.

И само чувството за загуба остава…
И синините – след възторжен сблъсък с бариери.
Един към друг сме обеднели на доверие
и всеки в своята посока ослепява…


* * *

Тази вечер е дрипава шатра над къщите.
Тази вечер е тъмна прегръдка и свършек е.
Тази вечер е призрачна дива езичница.
Тази вечер се спуска да плаши вдовиците.

Тази вечер е врачка, от тайни прегърбена.
Тази вечер е луда старица, свекърва е.
Тази вечер през зъби нарежда, орисва ме
и мастилена ярост пред прага ми плисва се…

Тази вечер донася си тежките дарове.
Пред вратата ги струпва, в тъмнината догаря.
Аз се плаша от сенки, затова им отварям
и е жертвено тихо това разговаряне.

Тази вечер ме съдят… Аз си спомням молитва.
Като лък се изопвам. От дете ме изпитват.
А от ъглите сенки се изгърбват и хищно
пак въпроси задават, пак душата разнищват…

Има тънка пътека и килими от тръни.
Има вълчи капани. Тях ги правят без дъно.
Има цъфнали храсти. В тях са скрити жилата
на цариците-майки – за синовна отплата.

Има димна омара и роса от опали,
има тежко ковчеже, дето скръб съм събрала.
Има дъжд от сапфири, дето руква внезапно –
синините си пазя пак в ковчежето златно.

Има ручей безумен, между хълмове литнал –
паметта ми изтрил е и не дава да питам
кой сърцето ми грабна и на зар го заложи,
не участва в хазарта и побягна безбожникът…

Има чучела тъмни – страхове нискочели.
С топла шепа ги храним. Те дъха ни са взели.
Черен вятър подгонват, с писък мъртвите будят
и хоро заиграват – тежко, бавно и лудо…

Има ад за бездомни. Те сами го подпалват.
Има болка стоглава – за самотници слалом.
Има пустош в душата – удушена къртица,
сляпа в своята мъка като днешна вдовица.

Има кръст, който носим… Натежал ни е вече.
От душата го роним всяка топла привечер.
Тази вечер припада с доверчивост безумна…
Дъх поема душата. Че е вечна й хрумва.


* * *

Там, там, там – под един от панелите
диша твоят отделен живот.
Хищно лунно око, в мен прицелено
хвърля сянка по голия под.

Забрани, забрани да се взирам пак
по чорапи, през мокро стъкло
в разграфен на квадрати настръхнал мрак…
Имам работа, носят писмо.

Забрани, забрани да те виждам как
приближаваш по златна следа
към забравен задълго виновен праг –
към зазиданата ми душа.

Забрани, забрани да умирам тук,
неповикана и от смъртта.
Глухотата нахлува със режещ звук
и е облачно от самота.

Овдовява денят вън от този праг.
Ляга сребърна лунна глава
върху облак, облечен в настръхнал мрак…
Вее дрипава фуста нощта.

Вее черна опашка пияно зло
и по плочника стърже с пети.
Имам синьо мънисто. Кое око
урочаса еднаквите дни?

Имам кръв под езика… В пустинен път
тича чезнеща луда следа.
Имам тъмна, опушена в адски кът,
неповикана, димна душа.

Имам тъмни от тъжен оброк очи,
имам сянка, вградена в стена,
имам обич, която от век мълчи
като чужда и няма жена.

Имам среща с магьосница… Утре ти
ще узнаеш най-сетне за мен.
С изранени от трънен килим нозе
ти се вричам… Кърви този ден…

Непомилвани облаци блъскат гръб
в уморената лунна стена.
Изкрещява и стихва ранена скръб
във стотиците мои писма.

Сто крила са писмата ми. Няма знак
по водата от писък и стих.
Няма чайка изпърхва. Припада мрак.
Да те търся морето изпих…


* * *

ЧЕРВЕНИТЕ КОНЕ ОТ ХОРИЗОНТА ХВРЪКВАТ.
Към мен политат, през душата ми препускат.
Душата ми е степ – безпътна и трънлива
и който я докосне, си отива.

Червените треви, детето край реката
и тайните, нахвърляни зад всеки близък ъгъл…

Посоката към чудото, дъгата след сълзите,
внезапно рукнали от синьото око на Господ…

Червеният език на пламъка, изплезен
след всеки глух пожар в душата ми кънтяща…

Горчивата следа, червена като изстрел,
прокарана от стъпките на мъж току-що тръгнал…

Червената коса на лумнала тръстика,
опалена от речните блуждаещи огньове
докосва с димна ласка плещите на мъжа
и шепне му да знае, че е приет и гърбом…

Отвъд посоките – черти, чертани
с червено в ученически тефтер по геометрия
живеят безпосочни срещи… С някого
чертаем линия от друг живот.
И се познаваме.


* * *

ДОЙДОХ ДА СЕ НАУЧА КАК СЕ ГУБИ.
Дойдох да се науча да изпращам
сред прашни спирки,
глухи гарови перони, дим
и екот на прегракнали сирени.
Сред тъмния трънак
на моето забравено и забранено съществуване
изправят колебливо крехки гърбове
оранжеви цветя…
Коремите на черните локомотиви ги прегазват.
Заглъхват влаковете, възцаряват тишина
и пак цветята необмислено поникват.
Дали ги вижда веселият кантонер –
навита механична кукла,
захвърлена от Бог във тази пустош?
Ръцете ми са релси, по които профучават
затичани в безсмислена посока тъмни влакове.
И все по-рядко онемелият началник-гара
им дава знака за изхвръкване,
присяда зад бюрото и умира.

Това е селище със топографски знак на всяка карта
и аз живея тук…

Навярно хвърлена съм в тази пустош
душата да израства чрез отшелничество.
Да има смисъл пламъкът на тънките цветя
и смислено да бъде тяхното умиране.

Живях със съпротива и докато падах, учех.
Болеше всеки ден – от раждането и умирането
на знаци и значения.
И ако съпротивата е смисъл, смислено вървях
от загуба към загуба,
от листопад към листопад.

Отглеждах зима, и умиране, и вятър.
Реките на душата ми едва клокочат под леда.
Бог дава зимата за размисъл и време за покълване.
Аз палех бързи клади – да се стопля
и кълновете да изроня много преди лятото…
Дочаквах все по-тъжни пролети –
като началник-гара,
загледан в остаряло разписание.
Метален женски глас
редеше часове обратно и наляво.
Отсреща старец тракаше със броеницата
като със дървено сметало.
И – загуба след загуба – нареждах
око на бисер ден след ден във броеницата.
Не знае старото сметало мъка как се смята.
Забравих да броя и аз, останах неграмотна.

Живее в призрачен кантон смъртта
и загубите пази и записва.
Отдавна свикнала е да я гоним и проклинаме
и ужаса в очите ни не я разплаква вече.
Да бяхме спрели, да послушаме това,
което праотците на Касандра имат да ни кажат.
Но по-човешко е да се саморазправим с вестоносеца,
а после да приседнем до блюдата с дивеч,
до дъхавите мехове със вино
и доверчиво да твърдим,
че няма вест и кост, и нищо писано…

Белее в призрачен кантон смъртта
от болка, че гласа й сме проклели.
А всъщност тя е пратеник, на който Бог
се доверява – да ни отведе при него.


* * *

ПОНЯКОГА ПУСТИНЯТА Е ПУСТОШ
и аз забравям за оазиса накрая.
Сред пясъчно море съм. Бог е гърбом.
Вървя. Кървя от остри каменни отломки.
Кърви душата от самотничество. Нощем
заспивам и се моля да не се събудя,
но всичко почва отначало сутрин
и дрезгавият ден превръща се в бълнуване…
Защо съм тук? Венец от тръни вия,
а никога не съм сънувала корона.
Била съм в свитата на разни коронации,
но винаги излизах – да подишам въздух.
И винаги – встрани от трона,
разменях с шута глума и задявка.
Изопваха се верноподаници гладки,
изшъткваха – преди да ме изгонят.
Тогава – в ъгъла на пиршеството
услаждаше ми се стаканът вино.
Тогава ги познавах – моите приятели –
сред бардовете, скитниците, шутовете.
И почваше се оргия нечувана…
Защото виното е нафората в стъкленица
там, дето с истински сълзи се плаче,
там, дето от душа се пие и се пее.
Играеха щастливи мимове в чертозите
живота истински на бутафорна сцена,
художниците вярваха, че блудниците са светици.
Грехът си тръгна. Фреските останаха.

Забравени са всички верноподаници
и много малко коронации се помнят.
Чертозите са храмове, в които светят
опаловите пазви на светиците.
А времето – дете несресано,
не се е подчинило пак на правилата.
Уроците е учило по два-три на столетие
и още бърка имената на царете.
С ръце в джобове през историята тича
и спира се под купола на храма вечен,
докосва фреските, купува си икона
и песента на тъжен бард запява.

- - -

Понякога пустинята е пустош
и аз съм онемяла от надвикване с миражи.
И моля се за свършек. Ала Бог е гърбом,
защото смята, че не съм вървяла дълго.
Аз знам, че те – които оживяват
след глумата на времето над крехкото изкуство
сънуват стиховете, песните и фреските,
докато с кръв по пясъка рисуват.

Сега е тихо. Няма стъкленици вино
и златни дарове на мъртви фараони.
Мираж са фреските по каменните зидове
в отшелническата килия на душата.

В пустинята, по камънака остър
събираме си отговорите, плетем венеца трънен.
И жертвени са тихите ни коронации.
А Бог в оазиса посочва царя.