Ангел Христов

Лицето му издаваше дълбока, неизтляваща тъга. Сякаш по него беше преминала буря с незаглъхващи гръмотевици и яростни светкавици, оставили по кожата му бледи сиви петна, които всъщност издаваха истинската му възраст.

Беше прехвърлил осемдесетте, но всяка сутрин в седем, преди денят да се втурне по все още тихите улици, той отключваше малката дървена барака с гръмкия надпис над вратата ОБУЩАРНИЦА НА БАРО.

По няколкото изкривени дървени рафтове имаше само стари, изоставени обувки, които, въпреки опита му, той не беше успял да поправи.

Веднъж беше решил да ги изхвърли, но се отказа без да знае защо, домиля му, така каза на приятеля си, също обущар, но отдавна отказал се от професията си.

- Днес никой не поправя обувки, хвърля ги и купува нови, нищо, че повечето струват колкото телевизор - измърмори приятелят му.

- Светът се промени, Нако, вече не е същият, и обувките не са като някогашните, че и хората в тях, странни хора, минават покрай мен и дори не забелязват барачката, а някога стъклата й светеха до късно вечер, отвън чакаха по двама-трима, къде могат да отидат без обувки…

Нако клати глава. Така си е, мисли, дори правнуците му по на две-три години имат по пет-шест чифта, някои от тях дори не са носени, ама какво може да каже той, никой не го слуша.

Инструментите му лежат на тавана в стария куфар, никой няма такива инструменти за поправка на обувки като него, така ще ръждясат и накрая ще ги изхвърлят на боклука.

Приятелят му си спомня думите на своя син:

- Днес обувките са почти без пари, а скъпи купуват само тези, които имат възможност. И аз имам едни скъпи, и жена ми, за зор заман, както се казва, и за сватба, и за погребение.

Така говори синът му, а той, баща му, цял живот поправял обувки, знае, че не става дума за пари, а за съдба, забележеше ли скъсани обувки на нечии крака, душата му скърбеше, беше поправял и без пари, я на някоя старица, я на някое дете, и не беше съжалявал.

А в магазина ти дават бележка за гаранция, един месец, неговите поправки бяха за години, така работеше, с друг материал и с друг хъс, като за себе си работеше, не правеше разлика кой и какъв е клиентът му.

Нако мълчи. Каквото и да кажеше, нямаше да е на място, светът вчера и светът утре не се побираше в една мисъл.

Така твърдеше и внукът му, шегувайки се, че неговите инструменти след години ще бъдат в някой световноизвестен музей.

А дали някой щеше да поиска да ги разгледа е друга работа, всичко се забравя, безброй думи изчезват, нравите се променят, това, което днес си обичал, утре може и да мразиш, а бъдещето сигурно ще бъде още по-безкомпромисно, машините ще заменят дори мисленето, човешкия мозък ще залинее, може и да бъде заменен за добро или за лошо.

Е, техните инструменти няма да служат и за музейни експонати, както е тръгнало, подхвърли приятелят му, хората един ден може да се раждат облечени и с обувки, които не се износват, а ние сега се тревожим за никому ненужни инструменти…

Двамата пак седят един срещу друг, отпиват от бирата си, от време на време единият каже нещо, другият го погледне, но разговорът не потръгва.

Не могат да упрекнат никого, но не могат и да оправдаят когото и да било. Така са научени, да обичат занаята си, а с него и хората, на които помагат.

Сега, мърмори Нако, е друго, светът мрази себе си, хората ненавиждат света, живите не помнят мъртвите, мъртвите пречат на живите, че даже и камъните пречат, времето е пожалило пирамидите, но хората не пожалиха паметниците на предците си.

Баро кима, отпива от бирата и затваря очи.

- И нас ще забравят, Нако, ама аз не се тревожа. Няма живот без история и история без хора. Тези днес плюят по всичко, но гърлата им са сухи, плюнка нямат, щото омразата е жарава, изгаря всичко дори и едва да тлее. Питаш ме защо съм тъжен? Не, не е заради старата ми барачка, нито заради инструментите, още по-малко заради смъртта, която наднича над полуразрушените зидове на дворовете. Заради хората, които не знаят, че вече са мъртви, нищо че се обличат със скъпи дрехи и обуват скъпи и прескъпи обувки, които я носят една есен, я не. Заради тях съм тъжен, сред тях утре може да е внукът ми, и твоят, и още хиляди като тях. Говоря с моя, а той се подсмива: дядо, изкуственият интелект ще се грижи за всичко, ние само ще си живеем живота. Слушам го и се чудя, че този изкуствен интелект да не е глупак, а, той ще се грижи за какво, за мързела ли, за това, че внукът ми не е чел една книга, нито е купувал, а той, този изкуствен интелект, ще бди над него, и за какво, се питам, защото ми е внук или за нещо друго, дето аз не го разбирам?!

Лицето му изведнъж потъва в сянката на късното лято, не беше облак, а някаква вътрешна сянка, от тези, дето и изкуственият интелект няма да разбере.

И с право. Ако нещо, което не е родено от жена, сиреч от майката природа, то може и да е по-умно от човека, на него няма да му трябват инструменти, но и едва ли ще усеща това, което тревожи човека, макар и да няма никакъв смисъл.

Ако човек се изгуби в планината знае, че трябва да се изкачи до върха, за да види обратния път.

Какво ще види изгубеният във времето, когато историята вече няма да е съдба за никого, дори за същия този изкуствен интелект, дето днес само за него говорят.

Нако се взира в далечината, там, където се виждат няколко призрачни сгради на отдавна полуразрушени заводи и навежда глава.

- Виж, там имаше нещо важно, нещо, което крепеше много хора, днес няма нищо. Не след дълго на мястото на къщите ще има огромни сгради, в които ще живеят хора за два-три съвременни града, никой от тях няма да знае, че ние сме съществували с нашите инструменти и какво, нещо ще се промени ли? Едва ли, някога хората са говорили за просвещение, днес само за компютри и телефони, а ти тъгуваш, защото някой не вижда по-далеч от носа си. Ето, ние съжаляваме за инструменти, които вече не струват нищо. Утре ще се появят други, които няма да харесват компютрите и телефоните, а кой знае, може да дойде време хората да забравят сами себе си, ще се вглеждат в стари филми и в плакати, в списания и в дявол знае още какво, и ще се питат какво е това, история или намигване. Точно така, Баро, намигване, и ще започнат да ровят земята, ще търсят истината и дори да я намерят, няма да им е от полза. Никой не е разбрал фокусът и вероятно никога никой няма да го разбере. Може такава да е съдбата ни, след като и сега не можем да се разберем за най-обикновени неща. Защо например ти си тъжен, а аз не съм, а виж, приятели сме от десетилетия, не ни свързват само обущарството, нито само миналото или само този момент под надвисналото вечерно небе. Такъв е животът, би казал някой французин, а аз ще кажа, не животът ни е виновен, а ние вече сме други, няма нужда от нас. Ние още лазим, Нако, а младите вече летят напред, знаят повече от нас. Макар и да имат по-малко опит, един ден ще го придобият, а ние тогава наистина ще тъгуваме, но вече не за изгубената си професия на обущари, а за отлитащата птица на живота…

Нако мърмори. Приятелят му може и да е прав, но животът не е само тъга, нито печалба, нито загуба. Живот е, Баро, само това нещо, което може да се сравни единствено с едно премигване. Премигне ли човек и ето, друг се появява, и той премигва, и така до безкрайност, милиарди хора и милиарди премигвания.

Високо небето порозовява, денят си отива, нощта идва и Нако споменава, че ще има синя луна, рядко явление. А Баро се смее: нещо, което не носи обувки, не ме вълнува, Нако, и звездите са красиви, но онази, стъклената обувка от приказката, по ми е мила, да знаеш. Мисля, че ние сме последните хора, които тъгуваме по нещо, което вече е изчезнало. Може би след време други ще тъгуват за нещо друго, което ние дори не подозираме, че може да съществува…

Сервитьорката донася нови халби с бира, здрачът бавно обгръща двамата приятели, сърпът на луната се появява все по пълен.

Баро пита кога ще се появи синята луна, Нако се смее: след още две бири, приятелю, а може и повече, дали ще я видим или не, няма значение. Може би след години някой ще му доскучае и ще посегне към нашите инструменти, ще ги разглежда дълго и ще се чуди за какво са служили, и, знаеш ли, харесва ми, каквито и да бъдат хората след нас, винаги ще има някой, който, поне от любопитство, ще вземе иглата и конеца и ще се взира дълго в тях, и няма да забележи, че всъщност е бос.