Албена Фурнаджиева

И метеоролозите я наричаха така - „Дъждовна провинция”. Сега не е точно дъжд, а някакъв мокър въздух, който привечер съвсем натежава от влага и направо се лепи по всичко наоколо.

Зелените поля по това време са гъсти и кичести. Вековни пасбища, стари дървета - кленове, диви кестени, липи, антични платани. Потъмняло зелено, върху което победоносното небе лее триумфалното си шампанско - мехурчетата му подскачат из локвите по меките пътища и пътеките, които се щурат като пияни насам-натам.

За жената този май беше специален. И не само защото утрините му ухаеха на любимия й чай от рози, ванилия и мляко - медът бавно се разстилаше в него като тежък кадифен килим.

Обичаше тихия звън на порцелана, преминал невредим през ръцете на толкова поколения. Обичаше тая гостна - високите прозорци с тежки старомодни пердета от виненочервен плюш, с грижливо поддържаните викториански мебели, особено масите с извити като лъвски лапи крака.

Вътре беше сумрачно - сумракът вървеше с наследството от времената, когато стаите и коридорите са се осветявали с факли и наоколо е миришело на китова мас.

В редките горещи дни миризмата избиваше през слоевете мазилка - мрачна, застояла миризма, която я прогонваше навън под прохладата на платановата сянка.

На масата сияеше кротко пълната с лимони фруктиера. Иаше слабост към лимоните: стегнатия им кисел сок, приятната им форма, свежия дъх на ранно лято, острите им зелени листенца…

Нищо не обещаваше да наруши провинциалната идилия на дъждовния следобед - най-голямото събитие бяха ударите на църковната камбана и всичко щеше да е наред, ако не беше отегчението и липсата на хармония между нея и съпруга й.

Сградата беше като зимник и за да се стопли сигурно трябваше да се изсече цяла гора. Всеки сезон идваше със своите миризми - често във вировете на дългите следобедни часове си мислеше дали да не си завъди някоя алергия, за да има с какво да развлича отегчението си.

Зиме не сваляше вълнения халат, а есенно време из стаите с бездънни тавани витаеше блатен дъх. Често й се причуваше, че вътре в дебелите каменни стени на замъка нещо скърца, думка и бълбука.

Когато го сподели първия път с мъжа си, той я изгледа с празни очи и не каза нищо. Втория път промърмори нещо за тресавището зад хълма и повече не отвориха дума за това.

Да, тресавището впечатляваше - торфените туфи, обрасли с папур, тръстики и рахитични блатни върби бяха идеално обиталище за духове и вещици.

Но имаше и други странности, най-голямата от които беше водата. Водата и в езерото пред замъка, и в унилата рекица, и в тресавището, че дори и тази от тръбопровода беше някак сива и вяла.

Странните звуци привечер обикновено изчезваха, но тогава пък тя най-силно усещаше невидимото присъствие на енергиите. А те тук направо струяха отвсякъде.

Потръпваше от спомена за първия си уплах в оня далечен октомври: четеше някаква книга за езерните поети, сумрачният дим вече оплиташе короните на дърветата вън, дъбовите цепеници припукваха.

Не чу никакъв шум, по-скоро нещо като тихо ахване и изведнъж около разгорялата се камина стана студено. Замириса силно на тлен и гнили треви. Обзе я вцепенение, с него на тънки струйки се прокрадна някаква безкрайно стара мъка - не нейна, но предназначена за нея, а изворът на тая мъка беше наблизо и съзнанието за такава опасна близост я накара да скочи.

Нещо тупна глухо на пода. Езерните поети.

Наведе се да вдигне томчето. Дървата в камината горяха буйно, топлината се върна, ала пръстите на ръцете й бяха ледени.

Това се случи още един-два пъти, но вече беше по-спокойна. Не реагираше както преди. Не скачаше и не се озърташе с трескави очи за невидимото. Но напразно се опитваше да разбере какво се случва.

Може би някой искаше да й предаде важно послание, да й повери вековна тайна? Или да я предпази от беда?

Така или иначе, това нещо или някой явно настояваше да бъде забелязано. И явно му харесваше, че тя не изпада в истерия и повече не споделя с никого странните си усещания.

* * *
Той отдавна беше престанал да обръща внимание на нейните видения. Замъкът, каквото и минало да криеше, го интересуваше само като финансов проблем, към който миналото нямаше отношение.

Не го искаше, но чичо му нямаше деца и един ден осъмна като собственик на купчина дългове и благородническа титла, от която първоначално не виждаше полза.

Сър Джон Бътлър беше практичен мъж. Кантората му, специализирана в конкурентното и патентното право, печелеше добре, но титлата му докара нови клиенти - от тези, които папараците дебнеха и имената им не слизаха от страниците на таблоидите.

Принуди се заради престижа да напусне комфортните си градски покои и да поеме ролята на аристократичен наследник.

Тя започна да му харесва, но все по-малко му харесваше възбудата, с която жена му изучаваше новото им жилище. Вечерите бяха дълги, отначало поддържаше някакъв разговор, после престана да дава ухо на приказките й за някогашни драми и зазидани в стените и подземията на замъка ужасни тайни.

В Англия нямаше замък без легенди за древни загадки, дрънчене на вериги и привидения, бродещи нощем из коридорите.

Вероятно от съображения за сигурност централният вход на замъка беше откъм северната му страна, където реката изпълняваше функцията на естествена преграда.

Сега тя създаваше един от най-сериозните проблеми - подпочвените води и избилата влага в подземията.

Както се спомена, сър Джон беше практичен мъж. Успя да се справи с дълговете и се зае с другото: стегна договорните отношения с арендаторите, извика драга да почисти дъното на езерото и преустрои занемарената ловна хижа във фазанария.

Кантората и наследството така изпълваха дневния му ред, че там почти не остана място на жена му.

* * *
Следобедният въздух нахлу с ромона на дъжда през отворения прозорец и погълна аромата на розовия чай. Щеше да препече две-три филийки хляб - възнамеряваше да закуси и с няколко скилидки чесън.

Сега усещаше и други мириси - идеха от тъмночервените езици на пиперките, увиснали на връзки над камината редом със сплитките чесън, чиито ръбести глави приличаха на малки бели боздугани.

Случваше се в тревожни минути да окачва сухите огърлици на шията си - знаеше, че злото стои далече от чесъна. В него има нещо велико и земно - впрочем, миризмата е присъща на тленното, на живота. Вечността не мирише.

Тя окачи бавно чесъновото колие, отпи от хладкия чай и внимателно постави скилидката върху намазаната с масло филия. Изведнъж наблизо изтрещя мълния…

* * *
Един ден той забеляза, че нейните странности не само не го вълнуват и дразнят, но не са му и интересни. Мина му през ума мисълта, че тя не е с всичкия си, че вероятно никога не е била с всичкия си, а и самият той навярно не е бил с всичкия си, когато под големия дъб от другата страна на хълма й предложи.

С времето започна да възстановява отделните детайли и все повече съмненията му се превръщаха в убеждение.

Тогава тъкмо коленичи пред нея, се чу гръмотевица и заваля силно. Спомни си как дъждът за миг щеше да разколебае и двамата, когато забелязаха чудото - само около тях не валеше!

Небесната вода се стичаше наоколо, бучеше и отскачаше от земята. Но те двамата - той коленичил, а тя смутена и щастлива, бяха в центъра на единственото сухо място - почти идеален кръг, островче сред пороя, сякаш някаква вълшебна ръка бе разтворила огромен чадър над главите им.

Това дълги години беше разисквано в семейството. Толкова често, че беше станало дежурна тема, предизвикваща водопад от спорове, предположения и недомлъвки.

И както става с всяко чудо, с годините и то избледня и се превърна в част от делничния пейзаж.

Времето вършеше своето - пасищата се изпълваха с охранени овце, фазанарията - с фазани, а Джон купуваше коне и канеше на лов важните клиенти и приятелите си. Или се отдаваше на новото си увлечение да язди сам по цял ден из хълмовете.

Връщаше се по тъмно капнал и се стараеше да влезе по-скоро в банята, за да не я срещне в карирания й вълнен халат, бродеща из коридорите с празни очи и с огърлица от чесън на бледата шия.

* * *
Стана толкова бързо и неочаквано, че в първия момент не го осъзна. Мълнията изтрещя, уплашеният кон подскочи и за малко да го изхвърли от седлото. И както сър Джон го тупаше по шията, а себе си успокояваше с една цветиста ругатня, небето избухна и дъждът ливна.

Боже мили! За секунди водата го ослепи - едва различаваше силуетите на размазаните дървета отсреща. Заби пети в хълбоците на коня и препусна към гората.

Дъждът го биеше в лицето, каубойката отлетя назад и когато стигна първото дърво, вече беше мокър до кости, а хромовите му ботуши подгизнаха.

Дали той дръпна рязко юздите или конят сам спря под дървото - не помнеше, но няколко минути стояха мокри и неподвижни конят и човекът под огромния дъб.

И докато конят пръхтеше и тръскаше опашката си, човекът усещаше как сърцето му затихва, как тупти все по-бавно и равномерно, как се изпълва с нещо познато, с нещо забравено, но близко и тревожно…

Сър Джон го позна веднага - намираше се под стария дъб - под същото дърво, брачното. И дъждът беше същият, и точно на същото място конят и човекът стояха в центъра на голямо кръгло петно - съвършено сухо, недокоснато от вилнеещата наоколо стихия, сякаш някаква вълшебна ръка беше разпънала огромен чадър над тях.

Не, сър Джон Бътлър не заплака. Слезе от коня, опря гръб о грапавия могъщ ствол на дървото и седна на земята. Затвори очи и изхлипа. Само веднъж.

Водата се лееше край него и го заобикаляше, но яростта й постепенно стихна и една звънка приспивна струйка се появи в бъбривия хор на милионите капки.

Конят подгъна крака и сънят го обори още докато полягаше до господаря си.

* * *

Юнг, великият гадател, щеше да му подскаже, че това е сън, но Джон не беше и чувал за него, затова появата на жената го стресна.

Намираше се в някаква ефирна светлосиня субстанция - като под вода, но дишаше свободно и усещаше отдавна неизпитвана лекота.

Жената пристъпваше едва-едва и чак когато спря току до него, я позна. Беше в бялата си сватбена рокля, с огърлицата от чесън. И не беше сама. Водеше я за ръка фигура с дълга пелерина. Мъж. Дрехите му бяха черни, също като широкополата шапка, чиято периферия закриваше лицето му.

С ясен и тих глас, без да отваря устни тя изрече:

- Ти не ми вярваш и затова тръгвам с него. Ето, вземи! - и хвърли бялата си огърлица в нозете му. Той не помръдна и не изрече звук.

Двамата с черния мъж се обърнаха и потънаха в кипящата паст на бурята.

Острият вкус на чесън го събуди и Джон не се учуди, че в ръката си държи нейната огърлица с приличащите на малки боздугани глави чесън.

Конят се беше изправил и го чакаше. Ръмеше едва-едва. Сър Джон хвана поводите и поведе животното през мокрите треви към замъка. Видя каубойката си до една цъфнала шипка, но не посегна да я вземе…

* * *
- Ето, вижте! - лекарят показа скилидката чесън, която стискаше с два пръста, - това е причината, господин Бътлър. Попаднала е в кривото й гърло. Нелепа смърт, много съжалявам…

Сър Джон се прибра, отключи и тръгна с уморени крачки към гостната. В края на коридора спря, втренчи се в нещо на пода, сетне внимателно прекрачи и влезе в стаята с двете маси, чиито крака имаха форма на лъвски лапи.

Седна на канапето, запали една от нейните цигари и вдъхна със затворени очи.

Вън пред вратата дълго не изсъхваха двете мокри следи - едните мъжки, като от големи ботуши, а другите - женски.

Следите излизаха от вътрешната стена на коридора, минаваха напряко по лъснатия старинен паркет и влизаха във външната стена.

Долу, където двете дири потъваха в стената, стоеше на купчина кариран вълнен халат.