РАЗМИНАВАНЕ
Мъжът вървеше из коридора, без да бърза, защото изсипалата се там човешка навалица бе препречила пътя му с тела и гърбове. На всяка крачка го срещаха недружелюбни, чужди лица. Спъваха го раници и пътни чанти, оставени на пода.
До прозорците, почти залепнали за тях, стояха младежи, които пушеха цигари, девойки, които с крехките си като млади пролетни клонки ръце, махаха на отминалата вече гара. Фигурите на изпращачите ставаха все по-дребни, докато един завой ги накара да изчезнат съвсем от очите на пътниците.
Най-накрая мъжът успя да стигне и премине в първокласния вагон, за който имаше билет. Тук поне изглеждаше спокойно.
Той се спря за миг, изтърси невидима прашинка от зелената си униформа на граничен офицер, после премести малкия кожен куфар в другата ръка и отвори първото купе.
То бе препълнено. Вратата на второто се отвори трудно, но през неголемия процеп военният успя да обходи с поглед малкото правоъгълно пространство.
И тук бе заето от пътници, удобно разположили се на тапицираните с вишнев плюш седалки и затова думите му някак безсмислено увиснаха във въздуха:
- Има ли места тук - при вас?
- Не, младежо, не! - любезно отговори възрастен мъж с плътен, гърлен глас. - Но по-нататък купетата са свободни…
Докато притваряше вратата, запиталият успя да разгледа набързо човека, който му отговори. Беше с меки, кафяви очи, над които започваше високо умно чело, което продължаваше в плешивина, която не загрозяваше това красиво и одухотворено бледо лице.
Влакът усили скоростта си, отмина запъхтяно стара брястова гора, която съхнеше, после се затича като пъшкаше край площадки със струпани на камари отсечени горски дървета.
Мъжът бе стигнал вече до средата на вагона. Настани се в едно полупразно купе до прозореца му. После полека затвори очи и задряма. Сънят му бе кратък и прекъсван от стъпки навън, както и от редките отваряния на вратата.
Чувстваше се леко зашеметен от люлеенето на влака, от съня, който не успяваше да приспи мозъчните му клетки, които работеха трескаво и го караха да се чувства разтревожен и напрегнат.
Къде бе виждал това лице и очи? Кой бе непознатият, който му обясни, че свободни места нямало? Защо му се струваше, че го познава? Къде и кога се бяха срещали?
Във всеки живот и съдба са вплетени десетки образи и лица. Човек се среща със стотици хора. Те идват, докосват съществуването му като някои остават там. Други просто изчезват в тъмните ъгли на паметта, за да не се завърнат никога от прашасалите й, пълни с паяжини пространства. Облегнат на седалката, офицерът се чувстваше озадачен.
Мъчеше се да премине през стената на времето, да протегне ръка и да улови спомена. Но не можеше да стори нищо…
Черното туловище на влака се стъписа рязко, спря бързия си ход и това стресна и извади мъжа от полудрямката. Старецът, който спеше срещу него, издаде някакъв уплашен, хъркащ звук, който разсмя двете девойки от купето. И докато те се усмихваха още, офицерът заброди отново из лабиринта на паметта си, който не искаше да го отведе на исканото място.
- Познавам го, много добре го познавам. Виждал съм го - и то не един път. Но кой е той? - полушепнешком изрече военният.
Вече бе установил, че не е негов роднина. Не беше и приятел на баща му, нито някой от преподавателите му от военното училище, което бе завършил. Не бе и сред учителите от детството му, нито от познатите на сестра му.
Мъжът отвори очи, огледа се, после взе от съседките си вестник и се зачете. След това долепи глава за студеното стъкло на прозореца и се загледа разсеяно навън.
Там тичаха край влака дечица. Някога и той като малък бе тичал из поляните, обрасли с горски здравец, детелина и усойниче по следите на каруците на дърварите, покрай ровове, по които се качваха жълтите цветове на подбела.
И изведнъж търсеният отговор пристигна невикан - от само себе си. Лицето на човека от първото купе на бе само детски спомен. И не бе само то. Имаше и други лица и други очи. Нима това бе възможно? След толкова години…
***
Два пъти пада сняг горе в планината през декември и бързо се стопи. Третият започна с дъжд, който се превърна после в ледена виелица.
Белите парцали, които разсвирепелият вятър късаше от тъмното небе падаха полегато на земята. Скоро те се превърнаха в непрогледна мрежа, която ставаше все по-тежка и гъста.
В голямата гора, която обгръщаше заставата, се чуваха стоновете на пречупените дървета, попаднали под неимоверно тежкия, воднист сняг.
Грамадни стволове политаха и падаха, запречвайки пътеките и приличаха на тресчици, изхвръкнали под брадвата на безжалостен, невидим великан. После всичко се заледи.
Чак в края на втория нелеп ден бурята прибра размятаната си дреха и звънна по сребърните ледунки на стрехите и тръгна по-нататък с вледеняващ всичко дъх. Реките се изцъклиха и хората и животните се скриха.
В една от бяло варосаните стаички на заставата, в която имаше два железни кревата, застлани с войнишки одеяла, лежеше момченце на около шест години.
Това бе част от жилището на семейството на капитан Дяков. Прозорецът на помещението будно светеше, макар че среднощ наближаваше.
Край печката, която бумтеше, стояха куп натрупани в сандък дъбови цепеници, по които лазеше сух синьозелен еленов лишей.
Неговата мъртва дантела обгръщаше напуканата кора и след малко заедно с нея щеше да изгори в непрекъснато поддържания огън.
На масата като ненужно зимно слънце светеше дюля. А на леглото тялото на безпомощно проснатото дете караше една млада майка с очи с цвета на иглите на ела да плаче без прекъсване и да се навежда, за да бърше пот от челцето на рожбата си.
- Лекар трябва, знам че трябва лекар! Иначе то ще умре. Троха вече не докосва и глътка вода не е пило. Става все по-зле. Детето ми, милото ми детенце…
Жената наметна някаква случайна дреха и внезапно тръгна, както си бе гологлава навън в снега. Там я пресрещнаха пластове от дълбок и злокобен мрак. Вятърът внезапно извика, а на нея й се стори, че това е прокобният зов на смъртта, която заплашваше сина й.
Воят се чу пак, надигнал се сякаш от мрачните дълбини на преизподнята. Майката се затича уплашена и влетя изведнъж в стаята на командира на заставата.
- Капитан Дяков се връща вече - каза той. - След малко ще е тук със взвода си. Хванали са нарушителя .
- Аз не за него дойдох. Той може да се забави. За друго искам да помоля. Кажете долу от здравния пункт на селото да приготвят линейка, за да ни закара до града, иначе детето ми ще умре. То умира, чувате ли! И искам конска каруца, която да ни заведе дотам. Няма вече и минута за губене… Аз мога да впрягам… Осигурете и войник, и две лопати да ринем снега. Нека е въоръжен… Може да попаднем на вълци.
Командирът бе раздвоен. Тази Дяковица бе напълно луда! Каруца и придружител посреднощ! Но жената стоеше срещу него - тъничка и решителна и зелените игли на елховия й поглед се забиваха безмилостно в него. Това не бяха очи, това бяха светли и добре наточени стоманени остриета, от които спасение нямаше.
Отвън се чу лаят на граничарски кучета, неясен говор, мъжки гласове, които накъсаха тъмнината. След петнадесет минути конски впряг напусна заставата - детенцето с майката, един деветнадесетгодишен граничар и бащата, току-що върнал се от границата, се отправиха надолу.
Мъжете бяха въоръжени, защото срещата с вълци не бе нещо необичайно. Жестоки и гладни единаци, а често и глутници скитаха и търсеха храна и не се спираха пред нищо, за да си я набавят.
Нозете на конете знаеха пътя и го откриваха под хлътналия върху него навалял сняг.
Където имаше навявания капитанът и войничето разчистваха с лопати пред топлия дъх на животните.
След половина час бяха в селото, където на мегдана ги чакаше линейката със събудения за пътуването шофьор. Войникът с каруцата щеше да остане да пренощува в дома на фелдшера, бе рисковано да се връща веднага горе.
Линейката се движеше по изчистения от денонощно работещите снегорини път, който поддържаха за автобусите на миньорите. Наблизо имаше рудник, който приемаше по три смени на денонощие. Рудата се отнасяше после към една флотационна фабрика в съседния окръг.
Но колкото по-близо бе градът, толкова надеждата в очите на отчаяната майка ставаше все по-малка. Детето едва дишаше и не отговаряше вече нито на нейните въпроси, нито на думите, отправени към него от притеснения баща. Как щеше да завърши тази проклета нощ?
Тази история бе започнала преди дни. Майката бе учителка долу в селото, откъдето тръгна линейката. Бе оставила сина си да играе в една къща на нейна колежка с двете й внучета, дошли от Пловдив.
Едното се оказа неразположено и бабата го изпрати в Пловдив. Жената на капитана разбрала, че момченцето й е недобре, се обърна към селския фелдшер. Той даде някакви противотемпературни средства и рече, че всичко ще мине бързо. Но не бе така…
Линейката спря внезапно и шофьорът й изскочи от кабината й. Бащата пое завитото в одеяло дете и го понесе към кабинета на дежурния лекар в болницата, чиито прозорци безсънно светеха. Майката - бяла като стена влезе като хлипаше вътре.
- Какво се случва? Какво става? - запита младият мъж с бяла престилка влезлите мъж и жена.
- Мисля ,че е нещо в гърлото… - изплака майката. - Помогнете, за бога! То умира… Вижте какво е …
С леки и бързи движения докторът приближи кушетката с безпомощното дете върху нея. Накара медицинската сестра да повдигне главицата и едва не изкрещя от ужас.
Това, което видя опари като вряла вода сетивата му. Трябваше да се бърза! Даде знак и тръгна навън. Стигна тичешком до отделението, разположено един етаж по-горе и взе необходимите инструменти за това, което предстоеше.
Съдбата играеше в полза на малкия пациент. То беше щастлива и неочаквана случайност, че бяха попаднали точно не него - хирурга - специалист по ушни, носни и гърлени болести. Дано не бе проиграно времето, с което разполагаха.
- Вие излезте веднага навън! - рече заповеднически лекарят на майката. - А вие, таткото - останете! Ще ми помагате! Нямаме и секунда за губене! Изчезвайте и не обсъждайте думите ми!
Масата на дежурния кабинет бе изтеглена и върху нея положено детското телце.
Детето бе овързано за нея. Докторът положи набора с инструментите върху стол. С какво разполагаше - с млада и неопитна медицинска сестра, която едва ли щеше де му е от полза и един уплашен баща. Нареди бащата да хване главицата на детето, а медицинската сестра - челюстта му.
Започваше се поредната борба за живот с неясен изход.
- Мисля ,че все още има надежда - рече докторът, докато мажеше с йод операционното поле, бързайки да започне интервенцията. - Ще действаме. Моля Ви, дръжте малкия си син обездвижен и така, както обясних, всяко движение може да бъде фатално…
Само преди два дни лекарят бе правил поредната трахеотомия на възрастен мъж, заради псевдокруп на алергична основа, препречил дихателните му пътища.
Но всичко това - докторът въздъхна незабележимо - бе извършено в операционната на отделението по- горе, откъдето донесе инструментите.
Станало бе и с помощта на друг асистиращ му хирург и на специално обучена хирургична сестра с петнадесетгодишен опит и стаж.
А тук? Някакъв нощен кошмар. Млада жена до него с бяла манта и касинка - щатна глупачка, която не знае какво става и един отчаян баща, който след малко ще погледне на него като на потенциален убиец на детето му. Боже мой!
Цианозата говореше за високо ниво на въглероден двуокис в организма. Секундите течаха и всяка бе по-дълга от час.
Скалпелът се плъзна по операционното поле и направи няколко сантиметров разрез на епидермелния слой на кожата като навлезе в дълбочина. Беше линеен и по посока на трахеята.
Сега следваше разрязването и на подкожните тъкани и хващането им и отпрепарирането настрани с екартьорите. Трябваше да внимава да не срещне някой кръвоносен съд, разклонение на вратната вена.
Мъжът усети хлад в сърцето. Работа без асистент, в смешно неприемливи условия. Бащата, който се бе втренчил в ръцете му бе по-бял и от чаршафа, с който бе овързан синът му. „Само да не припадне - помисли си хирургът - тогава всичко ще бъде загубено! Да върви по дяволите, ако се окаже пъзльо!”.
Но не трябваше да се занимава с офицера, а да се съсредоточи в своите действия. Ето я адамовата ябълка. След като бе свършил другото - трябваше да среже трахеята, която се показа, да направи нужния отвор в хрущялните членчета.
И под ръцете му малкият се загърчи от болка, конвулсия огъна немощното телце .
Но бащата с варосано от ужаса на видяното лице не мърдаше и не даваше главицата на детето да се отклони и на милиметър. Боже, да не би докторът да бе закъснял? Не беше ли това начало на агонията? Смъртта ли идваше вече, за да заличи този млад и крехък живот? Неговият малък син…
Но лекарят се усмихваше. Операцията бе протекла успешно… Детето вече дишаше.
Бледността от лицето на бащата полека се оттегляше. Скоро дойдоха и санитари от Инфекциозното отделение, за да пренесат детето там. Пристигнаха заедно с друг лекар - инфекционист. Майката тръгна с тях. Като придружителка.
Измитите й от сълзи елхови очи сега светеха от тиха радост. Беше невероятно, съдбата им бе изпратила хирург - специалист в тази адска нощ.
Какво би станало, ако в дежурния кабинет бе имало лекар с друга подготовка и специалност?
Жената плачеше, тя изливаше в сълзи набраното напрежение и тревога.
***
В паметта на младия граничен офицер бе пробляснал спомен. Та онзи мъж в първото купе бе онзи висок млад лекар някога, който го бе спасил в една декемврийска нощ.
Докато той лежеше в старата градска болница с болка в гърлото и метална фуния в него, лекарят го навестяваше.
От далечната трахеотомия и досега носеше избелял белег. Според официалните данни дифтеритът - това смъртоносно заболяване било уж ликвидирано в страната още през 1928 година. Имаше и ваксина, която спасяваше хиляди.
Но според работещите в онзи град, където го бяха върнали към живота, това бе един рядък случай с подобно заболяване, с което уж се бяха преборили дълго преди той да се роди.
Сега единственото, което можеше да направи бе да отиде при онзи мъж и да му благодари. Макар и закъсняло.
Но купето, към което се отправи, бе изцяло празно. Разминаване… Бяха се разминали…
