Николай Фол

В дъното на моряшката кръчма край Варненското пристанище седяха двама рибари - Сиромах Лазар и неговият приятел. Сиромах Лазар, килнал каскета си на тила, говореше високо и чукаше разгорещено по масата с юмрук.

Кръчмата беше пълна с глъчка и миризма на скара, а навън улиците празнуваха с песни, високоговорители и развети знамена влизането на българските войски в освободения Добрич.

- Та казвам ти, де, - продължаваше Сиромах Лазар, - Добрич е вече свободен и това си е! Няма лъжа, брей! Ще се върне народа, ще си заживее, като някога - свободно, богато… царски!

- Ами ти?

Приятелят на Сиромах Лазар имаше тесни зли очи и в гласа му непрестанно звучеше присмех.

- И аз ще се върна, бре. Ти не знаеш, колко е хубаво по нашия край, затова току се хилиш. Оная ми ти земя - злато пуска. Шъпка хвърлиш, кринче жънеш, ами! Какво ти кринче - дето го рекли, цял хамбар, ами!

- Е, та какво? - подпита пак оня с малките очи.

- Казвам, да знаеш, каква ни е златна земята… Ти не си ходил там, та сигур ти се вижда чудно. А пък какви волове… като ги подкарам - по два, по три чифта - такива едни бели и едри… Какво да ти кажа - едри като гемии, ами!

Очите на Лазаровия приятел се напълниха със зъл смях и той попита:

- Ами отде ще ги вземеш ти тия волове… Нали те знам, гол си като въже, и ти като мене.

- Аз казвам само бре, ако имах!

- Аха, ако имаше! То друго.

Сиромах Лазар изгледа своя приятел и, без да се засяга от подигравката му, продължи увлечено:

- Казвам ти пак, ти не знаеш какъв е харен добитъкът по нашия край, затова току ме подмяташ. Какво знаете вие тука - едно солено море и едни таляни, дето миришат на развалена риба… Още не мога да свикна с миризмата им. А там, брате, е друго. И ония ми ти равни полета… Какво ще ти разправям? Жънеш, жънеш, изправиш се, погледнеш - край няма. А вечер - като запеят щурците… Ех, трябва да ги видиш нашите полета, че тогава да приказваш с мене.

Сиромах Лазар поръча още едно шишенце, вдигна го високо над главата си и извика:

- Да живее свободна Добруджа.

Сякаш в ответ на Лазаровия възглас през отворената врата на кръчмата нахлу песента на минаващите тълпи. Приятелят на Сиромах Лазар се навъси и почна да се чеше зад ухото, загледан замислено и някак тъжно пред себе си:

- Чуден е тоя Лазар. Не му са ясни нему тия работи. Гледа, че всички се радват, дето се освободила Добруджа, рекъл и той да се весели. Добре де, какво има той в Добруджа, та седнал да разправя за не знам какви си волове, ниви и щурци и щуротии… Нали затова са му викали още на времето си, когато е бил аргатин в Добруджа Сиромах Лазар - че и тогава, както и сега, на гърба си е нямал повече от една риза. Само че тогава е слугувал на някакъв чифликчия, а сега на Яни Гърка с таляните. Тъмни са тия неща на Лазара, не ги разбира той, трябва другарски да му се отворят очите.

- Слушай, Лаззре, - започна сухият рибар със сините очи, - ти сега си седнал тука да викаш и не знам още какво за свободна Добруджа, ще рече някой, че тейковия ти чифлик се освобождава. А пък аз ти казвам, че ти се заблуждаваш, дето го рекли. Заблуждаваш се като някой невежа и глупав човек. Гледай сега! Да речем, че се освобождава Бяло море. Според тебе ще излезе, че аз трябва да почна да викам и да лудея… Ами че какво ми е на мене от такова освобождение? Ако и Червеното море да се освободи от не знам кого си - на мене и на тебе по-топло няма да стане. Така си е, де! Каквото на Бялото, такова и на Черното, и на Червеното - все море, все риба, все таляни, все мъка, все сиромашия…

- Така ли? - попита Лазар и между веждите му хлътна дълбока гневна резка. Но неговия приятел не разбираше какво ставаше в душата му и затова продължи:

- Така си е, де! То, освобождението е за ония, дето си имат и нивите, и воловете, дето сега, като се върнат, ще си вземат земята и ще си заживеят, както са си живели и по-рано. А ти? Какво те чака тебе? Гледай си ти тука балакчилъка, гледай да не те изгони Яни, - няма какво толкова да се палиш - Добруджа, та Добруджа.

Додето приятелят му говореше тия хапливи думи, в паметта на Сиромах Лазар бързо се разискряха детските му и юношески години, розовите утрини всред нивите и сините вечери по тесните бели пътища, които кръстосват по всички посоки равнината.

И за едрите кротки волове си спомни - с черните, умни очи и витите сиви рогове, и за дългите софри с дебели резени бял хляб и шарени паници с овнешка чорба…

Майка и баща той не помнеше, от малък беше останал сирак, но другари имаше, верни другари… Кой знай къде са сега разпилени… И за Белчо си спомни, чифликчийското куче, което умря само няколко дни преди да прехвърли границата… Погребаха го децата зад саята. И кръст му туриха.

Наистина, нямаше той ни една жива душа, за която да зажаднее, нямаше кой да го посрещне, ако рече да се върне… Дали пък не е прав тоя човек, дето му приказва тия работи? Току виж, че си останал завинаги тука, всред мокрите рибарски мрежи и тия чужди студени вълни на морето, дето се плискат ден и нощ по рибарския кей. Страх изпълни простото сърце на Сиромах Лазар, а в главата му нахлуха безброй мисли. Той удари с цяла длан по масата и заговори през зъби с яд и огорчение:

- Лоши сте вие, морските хора… Студени, като риби… Нямате сърце вие. Кръв нямате. Гръчка кръв тече по жилите ви, ами! За вас е все едно, то се знае, дали ще ловите риба на Черно море, или на Бяло море. Все вода - и то барем да е вода, а то, брате, глътка да пийнеш, ще те отрови. Такива като тебе, дето знаят само море и море - такива не могат нивга да разберат това, дето го казах одеве.

Сиромах Лазар приближи стола си до своя приятел и заговори до самото му лице:

- Какво от туй, че няма да ида на своя земя, бре ахмак! Ами че там всичко си е мое, защото съм си тамошен, защото още от такъвзи на, от педя човек, дето го рекли, съм затичал по браздите подире плуга. Ами че аз там съм видял за пръв път слънцето, бре, - хе, такова едно голямо добруджанско слънце, дето ти не си го сънувал. И това слънце си е мое, наше, на добруджанците, не е ваше, тъй ами! И земята си е наша, моя си е, моя! Цялата си е моя - от морето до Дунава. И сега ще отида там, и ще легна по гръб насред нивите, и ще погледна небето - такова едно синьо и високо, високо - и ще легна, казвам ти, сред равното онова поле между Черното море и Дунава и ще викна с цяло гърло, та и ти от тука да ме чуеш, дано ме разбереш: - Наша си е тая земя, моя си е! Тука искам да живея и тука искам да умра. Това е! Разбра ли? - Може да си ме разбрал, може пак да ми се смееш - твоя работа. Едно искам да ти кажа, да го знаеш от мене. Земята не е като морето, тя си е на тоя, който си я оре. Аз си я ора, - моя си е!

Сиромах Лазар си поръча още едно шишенце и го изпразни в гърлото си. Кръчмата гъмжеше. Навън, по улиците, високоговорителите крещяха, тълпите продължаваха да пеят.

Усмивката под прошарените редки мустаци на Лазаровия приятел беше изчезнала, а очите му бяха станали сериозни, замислени и добри.

——————-

в. „Литературни новини”, г. 2, бр. 12-13, 1. 05. 1943 г.