ЗАЙЧЕТО И НОСЪТ НА СНЕЖНИЯ ЧОВЕК

Димитър Хаджитодоров

Призори зайчетата се гушат сънени едно в друго. Няма ги нито мама, нито татко. Пак трябва да закусват жилавата кора на клонките. Мама разказваше за някаква пролет, когато храната е в изобилие, но сега, освен студ, трябва да търпят и глад.

Братчето се повдига бавно и казва:

- Полежи още малко, а аз ще изляза да се разходя.

- Къде отиваш? - поглежда го тревожно сестричката.

- Ще притичам до края на селцето. През това време мама и татко сигурно ще се върнат, а и аз няма да се бавя.

Навън времето е прекрасно - слънце, синьо небе и пухкав сняг.

Зайчето размишлява минута - две, после хуква към пързалката на склона.

Съвсем рано е и не се чува глъч. Вчера децата са се пързаляли до тъмно и са направили снежен човек край едно дърво. Червеният му нос стърчи напред, сякаш подканя да бъде хванат.

- Ето какво ще занеса на сестричката ми! - усмихва се зайчето и подскача нагоре. За жалост, морковът е високо и не се достига лесно.

Зайчето се засилва, лапите му драскат заледената дреха и то се приближава до желаната цел. Последно усилие… и сграбчва носа на снежния човек! Храбрецът се търкаля върху отъпкания сняг, после бързо става и се отърсва.

Откъм селото се чува висок глас на петел. Скрито между къщите пролайва куче.

- Нямам повече работа тук! - казва си зайчето. То грабва моркова и хуква към гората.

По пътя прави няколко плетеници в разни посоки, както са го учили родителите му и се промъква внимателно между храстите.

Мама и татко все още ги няма, а сестричката му трепери от страх.

- Къде се забави толкова време? Ако знаеш колко е неприятно да си сама! - посреща го жално тя.

- Донесох ти морков! - подвиква весело зайчето и поднася подаръка си на изплашената сестричка.

- А за теб има ли? - поглежда го радостно тя.

- Разбира се! - отвръща уверено братчето. - Бяха два моркова, но аз не можех да ги пренеса и изядох единия на място!

И макар че стомахът му е празен, то весело слуша как сестричката му хрупа вкусния нос на снежния човек.