МОЕТО БАНСКО

Мая Вапцарова

Най-после стигнахме до този велик световен център, както на спорта, така също и на  интелекта, а освен това и на най-опаките хора в света. Още преди да се развие туризъм или по скоро  скиорски център, започнаха да измислят какви ли не глупости, само и само чужденци да не вземат да изкупуват или заселват красивото им кътче. Една от тези велики глупости беше, че 200 бабаити се впрегнаха и качиха зад връх Тодорка 800 гуми от коли и от всякаква селскостопанска техника. Когато на туристическата комисия от София й хрумнеше да дойде и да оглежда мястото, те запалваха гумите и зад връх Тодорка се издигаха невероятни кълбета от дим.

- На красиво ни е мястото, ама ако избухне този вулкан, който в миналото е горял, няма накъде да бягаме. Надали това място става за заселване на чужденци и какви ли не други заселници?

Тогава и екскурзоводите и комисиите, дори и дипломатическите служби, кимаха негативно и бързо отвръщаха поглед от красивата гледка.

След това кратко описание, какви са жителите, за които ще става дума в този разказ, стигнахме най после и до “Банскатата мечта”. А тя беше най-невероятната, почти като идеята за създаването на нов световен ред. Не мога така изведнъж да интерпретирам замисъла им, но те си бяха въобразили, че “Американската мечта” е вече в своя залез според интервюто на Боян Чуков. На трансокеанският континент му е нужна нова мечта, много по-яка, много по-социална и къде ли не много по-здравословна.

Това бяха петнадесетина загрижени бански визуалисти, които не даваха на туристите да превземат Банско.

Бедните банскалии след като не успяха с тази велика идея, решиха да създадат “нова мечта”, за да има с какво не само визуално, но и материално да докосват великата Америка.

След телефонната покана се започнаха денонощни репетиции на прочутия местен хор, който пееше на седем гласа.  Почти както е било по време на учителството на Гоце Делчев. По цели дни и нощи в мазето на училището е репетирал театър. Ама на ужким. Хората са се обучавали да стрелят като по същото време се е пиела и хубава гроздова ракия.

Главният готвач подготвяше разни вкусотии за тържеството в Америка, с които да подмамят старите  създатели на мечтите. Нашата, новата, няма да е по-лоша от предишната. Всичко това се извършваше абсолютно нелегално както от местната управа, така също и от и собствените им жени. Онези, които нямаше да видят никога реализирането на „Банската мечта” в Америка, също се подготвяха с невероятни устройства, за да наблюдават какво може да е това чудо.

Лудият на Банско, който все си търсеше  акъла, си беше приготвил една  количка с три колела за боклука на Банско. С нея се разхождаше непрекъснато из целия град, понеже беше хигиенист. Това страшно му помагаше безобидно да подслушва и наблюдава всяка групичка от двама или трима души. Той беше професионален доносник и си беше  поставил две кръгли огледала за обратно виждане като всички големи превозни средства. Така както си беше обърнат с гръб, видя в огледалата огромния дървен куфар, който „съзаклятниците” влачеха към ресторанта „Последния грош”.

В куфара щяха да положат опушената половинка на закупеното с общи пари 130- килограмово прасе за Америка, за което имаше и подготвени пръжки и разни други дреболии. Но  битката с напъхването на прасето в приготвения куфар тръгна доста трудно.  Въпреки всичко накрая успяха. Пиха по една ракия дали за тяхно здраве, дали за успеха на прасето в американското общество, не се знае, но все пак си го поляха, така както трябва. Наръсиха месото на милото прасенце в куфара с дървесна пепел, за да не се развали  по време на пътешествието и после пак пиха, но този път е тайна за какво.

Приготвиха и няколко дамаджани ракия. Защото само с нея, казваха, че в Америка прасето би могло да се съживи. И така петнайсет миротворци потеглиха към София, където трябваше да хванат самолет за Ню Йорк. Естествено по пътя осмукаха част от ракията, с която трябваше да замъглят американските мозъци  и да им тропосат новата „крушова банска мечта”.

Пристигнаха в София като през цялото време репетираха  песните, за които си мислеха че ще бъдат  изпълнени в „Карнеги хол”. Когато слязоха от автобуса, из целия  Лозенец пролази миризма на плодова ракия. Вятърът бавно я понесе из почти всички квартали на района. Най-после веселата група се прибра в апартамента и като че ли банският аромат намаля по улиците.

Всеки си намери място до стената  и наместо песен изригна продължително мощно хъркане. Самолетът излиташе към 6 часа. Понеже престоят им се установи у нас към 4.30, започнах един по един да ги будя, като в същото време приготвих няколко кафеварки кафе.

- Гьоре, ставайте, че ще изпуснете самолета.

- Аха - ококори се Гьорето, а после се хвана за главата, заудря я в стената и добави:

- Леле, ка ми е матно на главата.

- Ама затова ви правя кафе, за да не ви е „матно”, та като се качите на самолета да не вземете да го подкарате и да подплашите останалите пътници.

Гьорето съвсем се събуди като чу думата „самолет”. От всички останали в групата, той най-много се страхуваше от тая машинка на въздуха. И бързо добави:

- Немой, немой ми дава кафе, нека си ми е “матно”. Не искам кафе.

Нататък е ясно. Бързо се спретнаха и потеглиха. Гошо Бичев -лудия също беше изобретил свой вариант за шпиониране и доносничество на групата. През нощта, докато заговорниците хъркаха, той стоеше с количката пред табелката на Банско и махаше с ръка на всеки камион. И не щеш ли, там му  се отвори парашутът. Голям строителен камион се закотви пред него и пред количката. Шофьорът отвори врата и попита:

- За къде си?

- За София, за летището.

- А количката какво ще я правим?

- Ами и нея ще возим.

- Добре, тогава метай я отзад.

Нямаше по-голям стрес за „визуалистите” от този, когато вместо самолет по пистата видяха да търчи  Гошо Бичев с количката. Вярно е - луд умора няма.

Докато банската група изпълняваше свойте ритуали на прощаване с България, пред самолета Гошо Бичев  застана под прозорчето на пилота и тъжно започна да го моли:

- Чичо, качи мене на самолето. Сите сме от Банско.

Пилотът снизходително махна с ръка и се обърна на другата страна.

А в този момент шоуто на  банските пътешественици вървеше с пълна сила. Освен че изиграха ритуално хоро пред самолета за здраве, Гьорето се наведе и целуна земята пред стълбището:

- Целувам те, майко България, ако не си дойда да се грижиш за кака Мара.

Запалиха моторите на самолета и призоваха пътницити да се качват. Гошо разбра, че самолетът може да тръгне и без него, остави количката и се присъедини към групата. Всеки го подритваше и буташе.

А той падна на колене и започна със сълзи да ги моли:

- Земете ме бе, се це ви потребувам.

- Не може - отговори му Цане. - Немаш паспорт и билет. Иди при кмето и му речи. Като се оправиш, тръгвай! Ние там це те чекаме.

В този момент две пъргави момчета от охраната хванаха Лудия под ръка и го затикаха към изхода. А в той със сила се отскубна от тях и хукна да си взима количката да не би самолетът да му я сгази.

Оттук нататък заверата заспа в салона и отново се събуди чак когато моторите отново спряха на американска земя. Със самолета нищо лошо не се случи, както и с Бай Гьоре. Но премеждията с банската група тепърва започваха с преминаването на летището.

Премеждия, премеждия, ама си заспаха като куклички, когато самолетът излетя.

ЛЕТИЩЕ КЕНЕДИ

Естествено, че това летище така разтресе бедните миротворски глави, че те дълго време се осъзнаваха къде са. Най-бързо от всички се осъзна Гьорето:

- Майко, ми багаже къде е?

- Абе, спокойно - всичко ще намерим - подвикна му кметът.

- Абе ей, как ще намерим в тая тълпа прасенцето, милото? Къде ли плаче сега, къде ли са го заврели?

- Ма тия може и да са си го гушнали. Замирисало им е на хубаво, отворили са куфара и са си го присвоили.

- Стига сте говорили глупости, че накрая може и нас да ни гушнат.

Нещастното Гьоре летеше като луд около въртящите се ленти с багаж, за да търси дървения куфар, който така и не се появяваше. Сълзи му излязоха на очите. Не стига това, ами тенекиената кутия със сирене се беше пропукала някъде и от нея се влачеше дълга диря саламура, която бавно започна да умирисва почти цялото летище. Хубавото е, че в ръцете на Цане имаше и камера, та когато към него се приближи митничарят и го попита: - Каква е тази течност, дето се е размирисала зад вас? Цане, който поназнайваше по някоя дума на английски се обърна назад и като видя цялата вадичка зад себе си, извади си носната кърпа и бързо започна да чисти американското летище. Полицаят плътно го следваше като през цялото време мърмореше нещо. А горкият Цане само си мислеше какво да изфабрикува, за да се отърве. Накрая се сети за камерата, която беше в ръцете му, избърса с длан мокрото пространство, скочи от земята облиза си дланта и се провикна:

- Как какво е бе, проявител за филм - смело тикна камерата в лицето на митничаря  и започна да прави нескопосани движения, с които показваше как вътре в камерата нещо се върти.

На горкият митничар я му стана ясно, я не, но погледът му се разсея и той тръгна към останалата част на групата.

Гьоре вече беше хванал дървения куфар и устремено вървеше към Цане. А Цане нервно ръкомахаше с ръка и му сочеше митничаря, който се отдалечаваше от него. Най-накрая Гьоре разбра каква е хватката и се присламчи към групата, устремена към паспортното с най-добре облечените хора. Хитри са банскалиите, когато са в безизходица. Дойде ли им ножа до кокала, все ще намерят изход.

Когато се справиха с митничарски проблеми и излязоха в свободна Америка, видяха че всички банскалийски родове ги чакаха. Даже и тези, които уж били оцелели от кораба Титаник. Групата наистина си изпълни достойно задачата. И може би няма да повярвате. Вярно е че на сцената на Карнеги хол шест пъти е имало български изпълнения и този беше седмият, заради седмия глас.