Ангел Дюлгеров

Във време, което толерира отрицанието и песимизма като привилегированата емоционална нагласа, което рекламира релативизма като достойната интелектуална позиция и обявява за модерно безверието като кардинална позиция към света, в стихосбирката “Нищо повече” Красимир Симеонов си позволява да заговори ясно за наличието на Истина сред драмите и мелодрамите на всекидневното ни битие. В акта на единствено и неповторимо лично и оличностено общуване той събира откъснатите листове на миналото, запечатали следите на физическото и емоционално присъствие на човека върху лица, места, предмети. Фрагментите на ежедневието се свързват и сгъстяват без йерархия и център и в техните резки преходи стават видими дирите на незабелязано изтеклото време. В този на пръв поглед нараним и крехък свят на интимността обаче не тегне скръбта от невъзможното споделяне, нито ужасът на болката от липсата на пределна комуникация.
Физически стъпил в художествената реалност, образът у Красимир Симеонов се променя чрез нея, “смесва” се с подобията на другите образи, за да възкръсне отново, носейки в себе си чертите на неразчленимото виртуално-реално време на човешкия живот. “Нищо повече” е книга, която свидетелства не за пътя на прозирането, разбирането и намирането, а книга, която споделя намереното, която припомня разбраното и копнежно се взира в прозряното. Понесъл това, “което не може да се понесе”, поетът сгъстява състоянията на иначе протяжното време, споделяйки, спомняйки си, припомняйки и копнеейки за онези малки делнични знамения, зад които животът ревниво пази отговорите си.
Рефлексията на неизразимото в литературата е афористичното изказване. Още в гностичното Евангелие от Филип е казано: „Имената, които са дадени на земните неща, носят голямо заблуждение, защото отвличат сърцето от това, което е значимо, към това, което е незначително, и този, който чува (думата) „Бог“, не постига онова, което е значимо, а постига онова, което е незначително“. Макар и протичаща в реалния контекст на човешкото битийстване, лирическата изповед в “Нищо повече” остава действено затворена, насочена предимно към своя камерен свят. Между надрасканата вилица и приборите от сребро, между продънения стол и пухкави кресла, под двете криви дъски под стрехата отговорите сами се “наместват” в сладкото мълчание на очакването. В книгата си „Мисленето“ Хана Арент пише: „Големите философи (…) почти винаги подчертават, че отвъд написаните думи остава нещо „неизказано“, нещо, което осъзнават, когато мислят, но не и когато пишат…”
Правото на памет е фундаментално човешко право (Цветан Тодоров). Отвъд тревожната действителност, събираща в себе си множество предчувствия, словото на Красимир Симеонов затваря интереса на лирическото предимно в границите на Аза, в топосите, където се изработват новите основания на личностното присъствие. Сред многоликото “битийстване на битието” (Аристотел) странстванията на паметта приближават хоризонтите на всички брегове и правят още по-актуална максимата, че “да растеш значи да ти се открие небесният простор, но и да си вкоренен в земната твърд”. “Щом целите сме божествени – настоява поетът, – нима това не означава, че трябва “да се стремим навътре в нас”. Наистина, подемането в нашата епоха на древния и отчайващ въпрос за смисъла на битието изисква завидна дързост. Всеки нов въпрос, всяко ново предиференциране на основанията на живота са повече от изкусителни с мисълта да започнем отначало, където няма още нищо написано. При Красимир Симеонов споменното писане е опит за ново самосъздаване, краежизнено завръщане към онези обременени с прекалено много реалност и традиция изрази, в които отеква личностно-интимната история на битието. Само така съзнанието е способно да извърви пътя до крайното екзистиране, да схване целостта на света в детската мелодия, в бръшляна, обвил каменната къща. Преодоляло травматичните спомени от миналото, словото причудливо прехвърля, смесва черти от различен временен порядък:

изплюто въгленче смелост,
стрити жаби за страст
и едно черно мънисто –
                              аз.
                               (“Автопортрет”)

В зоната на историческата отговорност между банализирането и сакрализирането, лириката на Красимир Симеонов предполага открита комуникация между краевековни за българската поетическа традиция истини:

Все ще се оплакват
от поскъпването на хартията,
от коремни болки
и от своето самодоволство,

и съвестите на признатите поети, въздишащи “над естествените си неща”. За социалността на новия автентизъм в поезията на Красимир Симеонов подобни асоциации са изключителна рядкост, но от друга страна, те съхраняват една изначална за българското светоусещане дилема – дали познанието прави владеещия го щастлив, приспособим към хедонистичното живеене, или го обрича на непригодност в строго систематизираната полифоничност на битието. Такива въпроси има и в стиховете на “Нищо повече”:

- О, зъзнещ,
докога ще се луташ
и ще имаш надежди?

Сред катастрофичността на един свят, където “няма надежда и няма съдба” любовта единствено дава сила пред дълга все пак да нарисуваш картината на живота си с ония метафори, които “носят тайното привличане на понятията” (Борхес).
Неточно ще бъде да определим автора на тези стихове като тих и затворен в себе си човек, който обича мисловно да пътува по-скоро в миналото, отколкото в настоящето и в бъдещето. Изисква се наистина неимоверна смелост да “закачиш” живота си в траекторията на едно безначално и безкрайно пътуване към себе си, подчинено изцяло на великата цел да откриеш неоткритото, да видиш невидяното и да докоснеш недокоснатото. Пътуване, където необяснимо отронващите се от облака думи преди бурята политат в празното, разбиват скали и камъни, дращят въздуха… а Поетът остава някъде далеч, или изобщо го няма. Но въпреки това Поетът знае, че му е съдено да стигне Там. Така, както смъртта е отредена на живота. И без да бърза, преминавайки от образ на образ, от чувство на чувство, от изгрев на изгрев, пътува към далечния хоризонт – там, където морето ще съхрани следата, “прах от люта подправка”. Богат с онова, което по пътя си е спечелил, Красимир Симеонов владее “единствения инструмент” – думите, и с него компенсира невъзможността да изкаже мълчанието.
Идеалният вид на битието у него е принципно недискурсивен, единствената възможност за изразяването му е достигането до мълчанието чрез езика, тоест разрушаването на логиката и комуникативността й. “Само там, където е била намерена дума за нещата – пише Хайдегер, – нещото е нещо. Само по този начин то съществува.” Красимир Симеонов притежава език, с който зашеметяващо играе при изковаването на своите понятия. Всяко негово решение почива върху интензивно размишление и търпеливо усвояване на мисленето и стила на прозрелия:

Реката на търпението тече в горите на страха,
но някъде напред морето я очаква…

Сводимостта на битието до простото биващо, до обикновена наличност вътре в света е единственото, което помага на човека да устои, да се спаси сред “скърцането със зъби на безподобните”. Истинското живеене няма друга природа освен да си даде чрез знанието и действието всяка възможна природа.
Съдбовно обречено да се лута в дебрите на “несъвършената градина” (Монтен), пътуването на неговия лирически човек ни повежда към дълбините на себепознанието – отвъд утопичните изходи, смирението, страха от безсмислие. Напълно в духа на постмодернистичните нагласи на българската поезия от началото на XXI век словото се завръща към образите на старата колективистична идентичност и нейния език:

Вдигнах каменна къща,
обвих я с бръшлян;
изкопах кладенец в двора,
до него орех посях.

Личното пространство е разсечено от буквално налагащите се един върху друг образи на хора, тревички, цветя, на “написаното и разказаното”; художествената фактура се озвучава от “бързеите край брега” и тихия пукот на “семенца на дини и на ябълки”. След това аурата на картините се размива, за да стане наново прозирно уединението на личното пространство. В тази игра на езика особено място имат финалните метафорични резюмета, които синтезират вече казаното в запомнящи се авторови послания:

Твоят ум е създателят
на живите и мъртви неща,

или

Повикай ума извън
неговите желания;
погледни нататък,
където е светлина…

Животът е видян като съдба, но и като поука, като мяра, като пример, като необходима част от една всеобща хармония, в която светлината на въгленчетата и мирисът на печени пиперки са удивително свързани с едно пътешествие “сред бъдещи жита и кълнове,/ над водите на безмълвието и под тях,/ до сливането на всички сияния/ в единствено”. Поетическата лаконичност и непосредственост на стиховете снема в себе си двата екзистенциални полюса на националното битие – светло и тъмно, лице и опако, ези и тура. Отделни, самостоятелни образи редят сюжетите си, обединени от чувствеността, тъгата и болезнената агресия на погледа.
В “Нищо повече” Красимир Симеонов озвучава изначалния хроно-топос, в който биващите живеят и се движат, и с “писалката си – рядък инструмент” се опитват да отмерят тишината. Някои стихове явно се приближават до афористичното:

Човекът спасява мравката.
Човекът спасява Бог.
…
от любовта няма повече накъде..
…
няма смърт, а обич…,

при които авторът е заличил носения изначален смисъл и е насочил значението в някакъв извънвсекидневен контекст.
Избрал светлината като най-вярната посока, приел любовта, хармонията, красотата като жизнено верую, Красимир Симеонов ни внушава, че няма незаглъхващи истини, нито забравени детски песнички, има спомени, сплотили живите с надеждата, че някога отново “навътре в тинята,/ в най-лигавото, нещо ще помръдне. Там/ най-малката от песъчинките ще ни разказва/ как някъде родили се звезди отново”. Останалото се утаява сред мириса на “грозде, мед и съхнещи ябълки”, сред две-три думи до последната къща…

Красимир Симеонов. Нищо повече. Издателска къща Жанет 45. С., 2008.