НЕДА

Захарина Тонева

Беше прохладна лятна вечер, а на пловдивския площад се виеше традиционното неделно хоро. Щом го видя, Неда сграбчи Филип под ръка и го задърпа натам.

Подкани го да се включат в танца, а той на драго сърце се шмугна между хората и се хвана за две по-възрастни дами.

Неда понечи да го последва, но още на първата крачка нещо стегна сърцето й и тя на можа да продължи. Всички се усмихваха, а тя сякаш бе прободена от дълбока забрана да се присъедини.

За миг тя се скова на място, но после реши, че това не е причина да спре и плахо се хвана последна на хорото. Огледа се и разбра, че никой не й обръща внимание и продължи да прави ситни крачки в ритъм.

Опитваше да поддържа танца, но сякаш някой стискаше сърцето й. Наблюдаваше усмивките, изписани по лицата на другите, а в нея нещо се бе пречупило и тя не можеше да разгъне устни в усмивка, но не можеше и да се разплаче. Сякаш изведнъж някак бе загубила връзка с чувствата си.

Скоро Неда се пусна от хорото и с бърз ход се оттегли. Филип не я забеляза, той беше улисан в танца. Тя се втурна към близката пейка, седна и отпусна глава в ръцете си.

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Тогава видя образ: Млада жена седи на пейка пред стара кирпичена къща. Погледът й е празен, стъклен.

Неда отвори очи озадачена. Не познаваше жената, но и въображението й не беше толкова добре развито, че да я измисли.

Пое още по-дълбоко дъх и се отпусна отново. Искаше да се върне там и да разбере коя бе тази жена и какво е станало с нея. Усещаше, че не е случайна фантазия, а по-скоро видение. Затвори очи, а картините взеха да се нижат една след друга.

Момиче и момче се надиграват. Момчето се усмихва. По погледът на момичето личи, че е влюбено. Гледат се.

Поляна. Момчето лежи в скута на момичето. Тя гали косите му. Той държи едната й ръка. Спокойни са.

Момчето целува главата на момичето. Той я прегръща. В очите им се виждат сълзи.

“Ще се върна!” - прошепва й той.

Момичето плаче. Убит е.

Неда рязко отвори очи. Филип стоеше до нея, но я наблюдаваше безмълвно. Очите й се напълниха със сълзи и той я пое в обятията си. Не говореха. Неда знаеше, че се е свързала с някой от миналото.

Филип знаеше, че тя има нужда от него. Останаха така, неподвижни за още няколко секунди. После тя се изправи от пейката, мислено благодари и се освободи от преживяното.

И друг път беше чувала, че историите на нашите предци могат да се повтарят чрез нас, но никога не беше получавала такова видение. Усети сърцето й да се отпуска и да се пълни с обич. Вече знаеше, че си струва да държи ръката на Филип и да не го пуска.

Разбра и защо винаги в големи компании се е чувствала така, сякаш не може да се разсмее истински. Притисна се силно във Филип и го помоли да се разходят.

“Какъв странен начин да научиш нещо за себе си!” - помисли си тя. И едно истинско облекчение се разстели в тялото й.

***
Историята, с която Неда се бе свързала, бе на една пра-леля в рода й, която носела същото име. Леля Недка била много красиво момиче, но с опърничав характер. Когато станало време да я женят, тя обещала сърцето си на Митьо - симпатичен ерген, от който всички моми се бояли заради строгия му вид.

Той бил с благ характер, но с едра осанка и създавал впечатление за сърдит младеж. Недка обаче го познавала в друга светлина. Щом се засичали на път към чешмата, Митьо се усмихвал широко и винаги й разказвал весели истории и носел менците й до вкъщи.

Родителите на Недка не били заможни и нямали претенции за кого ще се омъжи момичето, стига момчето да е добро. Така бързо склонили да ги оженят. Младежите били щастливи, прекарвали време заедно и за цялото село станало явно, че ще станат семейство.

Тогава избухнало въстанието. Митьо обичал родината си и веднага се включил в него. “Ще се върна!” - обещал на Недка. Тя чакала и чакала, но Митьо така и не се върнал.

Скоро до нея стигнала мълвата, че е бил убит. Недка се заключила в себе си и си забранила повече да се влюбва. Болката била непосилна за нея. Дори не можела да се разплаче. Момци идвали да я искат, но като видели стъкления й празен поглед, се отказвали и си тръгвали.

И така минали годините. Всички моми се омъжили и за Недка не останал момък в селото. А когато родителите й починали, тя останала сама и сама се грижила за себе си.

Когато дошло времето Недка да си отиде от този свят, тя оставила след себе си забраната за любов, която пътувала в бъдещите поколения. И тежала години наред, докато Неда не я освободила.

Когато Неда отключила спомена и приела с благодарност преживяното, душата на пра-леля й Недка се успокоила. Любовта се отключила и всичко си дошло на мястото.

За младата Неда това било само видение и осъзнаване, а за рода било спасение. Вече можели да се раждат по-щастливи деца и любовта да тече свободно. Родовата памет била изчистена.

Душите на Недка и Митьо се намерили и продължили заедно по пътя към светлината. Младата Неда и Филип пък намерили пътя си до олтара.

Историята продължила да живее в семейството като притча, напомняща за необятната силата на Любовта.