Никола Балабанов

Откъси от интервю на Коста Георгиев с артиста Никола Балабанов - за актьорското майсторство, за изкуството, писателите, срещани в детството му…

*
Има артисти индивидуалисти, които винаги на сцената са еднакви, изтъкват все себе си, а има актьори, които във всяка роля са разнообразни, защото дават това, което иска авторът, което е в ролята.

Артистите индивидуалисти трябва безусловно да са големи, за да могат да виреят на сцената, защото лесно идва скуката, като гледаш все един и същ човек да ти говори, да плаче, да страда. на мен по ми харесват тия артисти, които могат да влязат под кожата на тоя, когото представляват. Тоя род артисти не носи скука нито за себе си, нито за тия, които ги гледат, разбира се, ако тия артисти са даровити.

Когато отиваш на театър за един артист, който винаги на сцената играе себе си, нищо друго не можеш да видиш, щом си го виждал един път. Можеш да чуеш други думи, да видиш други дрехи, нещо, което не е много интересно.

Когато другият род артисти, тия, които винаги представляват някого, които са различни в ролите си, които дават това, което е нужно, това, което авторът изисква, те са по-интересни. И човек отива на театър да ги слуша, защото е сигурен да види, ако не нещо много силно, поне нещо различно от това, което е видял. По-ценни са винаги тия артисти, които могат да се преобразяват на сцената.

Разбира се, не говоря за външно преобразяване, а за вътрешно. Защото ако е външно, това всеки ще може лесно да го постигне. И най-малкият артист може да се направи на сцената съвсем гримиран, тъй че и режисьорът да не може да го познае, това е нищо. Но аз говоря за вътрешно преобразяване. Добре е, когато вътрешното и външното преобразяване е слято, това е идеалното, което един актьор може да постигне.

*
Изобщо хуморът и сарказмът не вървят в България. Ако се изтъпаниш на сцената, ако разкривиш вежди, извиеш глава и със стиснато гърло и със скърцащи зъби затракаш убийствено равно някое скучно стихотворение, макар и да скучае до смърт публиката, ти ще бъдеш галено дете и всеки ще те хвали и почита. В театрите и във всички дружества ще бъдеш пръв и всички посредствени душици ще те вземат сериозно.

Но ако с едно виждане само предаваш външния и вътрешен образ на разни фактори, или в две минути представиш Пера или Александър, без да знаеш френски - това може да се оцени само от истински оригинални и свежи духове. Ето например, преди две-три години цялата световна преса, отбеляза с небивал възторг, че Чарли Чаплин в Америка говорил по радиото френски, без да знае езика. Но илюзията била пълна. Аз, без да съм Чарли Чаплин, преди 15 години говорех и на китайски, пък никой не ме разбра…

*
Станиславски в книгата си „Моя жизнь в изкустве” пише, че след дългогодишния си опит, като режисьор е разбрал, че всичко в театъра е пак актьорът.

*
От всички най-много обичах Елин Пелин. Ставах и лягах с неговите разкази. А когато прочетох „Гераците”, аз си мислех, че той е описал живота на нашия чифлик в Македония. Същите кавги, същите разправии между братя и снахи. Същата скръб. А не зная защо, бях почти положителен, че в образа на Захаринчо той рисува мене. На всичко, което тежеше на душата ми, намирах отговор в неговите разкази. Може би затова го обичах най-много.

*
Яворов ме плашеше със своите „Безсъници”, пък и не всичко му разбирах. В някаква мъгла ме въртеше той. Не можех да си обясня за кого е думата, когато четях стиховете: „Най-сетне ти се върна, блуднице несретна…” Мислех си, че се касае за някаква жена и все недоумявах. Напълно харесвах и разбирах стихотворенията му „Арменци” и „Бежанци”. Едва когато прочетох „Хайдушки копнения”, той здраво се намести в душата ми. Може би, защото говореше за Гоце Делчев, за Македония!…

*
Когато брат ми изтича вкъщи и съобщи, че Яворов е мъртъв вече, аз заплаках като за много близък човек.

*
От всички най-много уважавах Йосиф Хербст заради неговата твърдост и решителност. Той постоянно се караше с всички и все не харесваше нещо. И все се заканваше. - Не може тъй - казваше той - смелост трябва. И тая смелост го заведе в гроба.

Но най-приятелски се държеше и най-умееше да ме накара да не се стеснявам, когато говорех с него - Димо Кьорчев. Като че ли ми беше приятел от махалата, като че ли с него съм играл като дете в Македония. Тъй добре умееше да разтвори душата на човека тоя голям българин!

———————-

в. „Литературен глас”, г. 7, 19.12.1934 г.