Илия Вичев

„Всичко тече, всичко се изменя” - казал някога древногръцкият философ Хераклит. Само един човешки живот е достатъчен да разбере верността на тази максима.

Промени стават постоянно и особено в наше време, това е очевидно.

Да се запази днес някаква вещ, с която хората са си служили много години, или друга някаква ценност, това остава за поколенията и вечността на човешкия род.

Такива мисли ме обзеха, когато през 70-те г. на миналия век за първи път по време на една екскурзия посетих градовете Карлово, Сопот, Копривщица и Клисура. Те не са само архитектурни паметници, но в тях витае преди всичко българският дух, така необходим за оцеляването на един народ.

Екскурзията се водеше от тогавашния председател на Общинския народен съвет в Спасово Димо Иванов Троев и секретар - Мария Нецова. Бяхме около 30 човека - всички служители от общината.

В качеството си на читалищен секретар, тогава, аз се интересувах особено много от културно-историческото наследство на тези подбалкански градчета.

След тази екскурзия дълго ме занимаваше какво може да се направи в Спасово, за да се запазят някои наши ценности.

Обсъждайки тази тема с Мария Нецова, която беше много отзивчива и инициативна за полезните обществени неща, решихме, че къщата на Илия Вътев, която беше необитаема, запустяла и пред пълно срутване, да я предложим за етнографски музей, тъй като е една архитектурна даденост и отговаряше на изискванията.

Направихме необходимото писмено изложение до Окръжния народен съвет - отдел „Култура” - чийто секретар беше Енчо Ноев и председател М. Проданова. Те от своя страна одобриха нашата идея и са направили предложение до Института за паметниците на културата - гр. Пловдив.

На място идва специална комисия, която одобри обекта, а от наша страна започна усилена събирателска дейност на предмети от бита на спасовци, които вече губеха своето значение.

Хората се отзоваваха с голямо желание и сами носеха в читалището, където беше събирателния пункт, много вещи: сечива, съдове (керамични и метални) дрехи, ямурлуци, дараци, мъжки и женски костюми, шевици и други.

Събрахме дървени орала, плугове, волска кола и каруца, сърпове, паламарки, бъклици, стомни и най-различна посуда.

Спомням си с какъв ентусиазъм изработиха конска каруца местните дърводелци - майсторите: Делчо Жеков и Димитър Ив. Балаклийски.

Специалист инженер (техник) ръководеше реставрацията на къщата. Стари майстори-зидари като бай Иван от Средно Градище и Делчо Петров Бончев работеха неуморно до нейното завършване.

С много доброволен труд на спасовци обектът беше завършен. Оставаше да се напълни със съдържание.

Аз и моя приятел и колега Минчо Славчев (чието потекло е от Спасово) се заехме да аранжираме по най-добрия начин всички събрани експонати.

Когато най-после музеят беше факт, всички му се радвахме и гордеехме, че сме направили нещо полезно за селото.

И наистина, той години наред вършеше някаква полезна дейност. Посещаваше се от местни хора и гости. Идваха даже хора от чужбина.

Там се провеждаха редица мероприятия от културно-масов характер, защото се създаде една приятна обстановка на уют и човешка топлота.

Отделихме една малка стаичка, посветена на народния певец дядо Вичо Бончев, която също предизвикваше интерес у гостите.

На магнитофон бяха записани някои негови песни.

Със своята уникална архитектурна даденост и интересните експонати в нея, правеше музея интересно място от нашето културно-историческо развитие.

Дай Боже идващите поколения да не подценят усилията и труда на своите предшественици и да запазят тази ценност, която ще напомня за бита , нравите и обичаите на хората, живели векове в това чисто българско селище.

Моля да ме извинят онези спасовци, които са дали своя принос за изграждането и поддържането на музея в следващите години, чиито имена не мога сега да упомена!

2011 г.