Владимир Янев

Пак чета от ранна утрин, пак съм с книга в ръце! И така е ден след ден, още от детинството ми! Половината си живот прекарах в някакъв несъществуващ свят, сред никога неживели, измислени хора, вълнувах се от техните съдби, радости и скърби като от свои собствени /…/ И как сега да се оправя сред действителните и измислените спътници на земното ми съществование? Как да ги отделя едни от други, как да определя степените на влиянието им върху мен?

Иван Бунин – „Книгата”

*
Винаги съм се удивявал на определението „чужда литература”.
Как така „чужда”, след като е литература?!
Нали я чета, нали аз съм станал неин, а тя – моя…
Защо да ми са чужди древните египтяни, асиро-вавилонци, елини, римляни? Чужди ли са ми „Махабхарата”, „Рамаяна”, „Панчатантра”? Ами китайците, ами арабската и персийската поезия? Европейският рицарски епос, провансалските поети, титаните на Ренесанса… Страховитите реалисти, декадентите, авангардистите, толкова скъпи ми съвременни писатели от различни континенти…
Хайде де – чужда литература!
Не е чужда – моя е!
И аз пътешествам из нея – безкористно и сладко пътешествие на въображението, на духовните пиршества.

*
Откога е започнало това пътешествие?
Откакто съм чул думите, откакто говоря. От приказките, които ми разказваха и четяха, за да започна да ги разказвам и чета. Нашата „родна реч – омайна, сладка” е част от голямото световно многоречие.
Не се уморявам да пътувам по реката на многоречието. Да се обърквам по странната й делта със сладката надежда, че все някога ще достигна до горчивия океан на голямото познание. Непостижима надежда… „Ненадеждна надежда”, както се е изразил Неофит Рилски.

*
Така наречената чужда литература отдавна се е превърнала в моя, за мен тя не е нещо отделно от нашата. Нищо неестествено – чужди са книгите, които не харесваме.
А до своето, до родното достигаме по-трудно. Молил се, или не – Одисей от прочутото стихотворение на Константинос Кавафик разбира „Итаките, що значат” след път „дълъг, изпълнен с перипетии и знания”. В „SOS” Елисавета Багряна го е казала – колкото и да „танцуваме в ритъма на запалените мотори”, винаги идва ред на запетаята, на уточняващо „но”:
Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов
и аромата на горския мед.
Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,
изпразненото ни сърце
намира още мъка за изгубената любов,
когато – друсани по неравния планински път,
под едрите юлски звезди,
сред светулките и пеещите щурци
и уханията на зрелите полски треви –
отиваме към шумящите балкански гори,
към поваления селски плет,
да излеем умората си в тихия бащин кът
и скръбта си в топлия майчин скут…
Нещо такова е преоткриващото завръщане към недозабелязаното и недооцененото около нас, което внезапно придобива особена стойност именно защото е било недозабелязано и недооценено – като въздуха, да речем, когато усещаш, че остава малко време да го дишаш, а и не дишаш с някогашната си пълна гръд.
Така наречената чужда литература, без да престава да е ценна сама по себе си, да е неотменим факт от читателската биография, е изострила зрението, наточила е слуха, подготвила е душата да възприемаш с нови сякаш сетива родното слово.
И тогава достигаш до онова предзнание, простичко изразено от дядо Петковата Гергана – „Стамбол е, аго, за мене, тук дето аз съм родена.”

*
Истински проумях, че няма чужда литература, когато в палатката край Василашките езера четях на приятелите си „Улица „Консервна” на Джон Стайнбек. Пиринският дъжд ни запря за два дни, беше тясно, вонливо, тъмно. Книгата весело ни светеше. До мен бяха бъдещата ми жена, бъдещите ми кумове. Удивлявахме се на веселия и мъдър стар Джон!
В края на неговата „Улица”, късно вечерта, Док зачете стихове на момичетата от „Американско знаме”, на Мак и на момчетата. Прекрасни стихове!
А сутринта той миеше грамадата чинии от вчерашното пиршество, наглеждаше гърмящите змии, неуспешно се опита да послуша музика от прочутия си грамофон. И довърши последните строфи от поемата „Черни невени”. Жестоко!
„Черни невени”. Превод от санскритски на английски – Е. Поуис Мадърз, превод от английски на български – Кръстан Дянков.
Здравейте, Джон, Е. Поуис, Кръстане, здравей и ти, неизвестни авторе, на тези изумителни стихове.
Благодаря ви!
Здравейте и вие, които ще ги прочетете!
Вие пък ще благодарите на мен – дамаскинаря, откриващ едно-друго в претъпкания с книги скрипторий.

*
Не знам защо невените са черни. Но ухаят! Ето:
Дори сега, на сън,
ако съзра под дрехата й двата портокала
с цвета на бяло злато и сърцето като звездна нощ,
снагата, в огън изкована,
пронизана от острието, любовта що носи –
на младите години първата любов –
сърцето си в снега туптящо бих заровил.

Дори сега
аз зная – всичко на света съм вкусил,
надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит,
ала съвсем за кратко е било забравеното време,
когато тя изпълваше ми взора –
най-яркият поток от вечна светлина.

*
Тук се спира и се мълчи.
Поезията говори заради мълчанието, което предизвиква.
Заради прелетяването на тихите ангели…
Заради шепота на Дебелянов:
То сякаш рой ангели бели разливат покой.
Заради възклицанието на Иван Динков:
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.”
Заради много зарадита…

*
След поемата от Х век „Черни невени” поезията ми изглежда друга.
Също и природата.
Когато слизахме от Василашките езера към хижа „Демяница”, беше „така тихо, сякаш всичко спеше с отворени очи”. Казано е от „чужденеца” Гогол. Който на едно място в „Мъртви души” отбелязва, че при дъждовно време в Русия пътищата се разбягват като раци.

*
Съществуват много определения за писателската дейност. Някои от тях са дълбоки и красиви. Допадат ми разсъжденията на Шкловски:
Писателят е калфа на човечеството. Не можеш да пишеш, без да работиш, без да четеш, без да гледаш ятата гъски и лебеди, които народ след народ, школа след школа летят над теб и най-накрая те вземат в крилете си.
Това е… И майстор да си – пак си калфа! А на Омир, на Овидий, на Шекспир и хиляди други великани – и за чирак не ставаш. Поне на милион писатели не мож им обърна чехлите, тъй че – без самооблъщения…
Но пътешествията ти са по-чудни от тези на Нилс Холгерсон, измислени от днес позабравената у нас Селма Лагерльоф. (Какво да се прави – има нови автори, чието бестселърджийско дарование е напомпвано от долнопробното рекламаджийство. Светът бездарно „харипотъряса” и „данбрауняса”.)
По дяволите нашествията на Роулингси-Моулингси и Брауни-Мрауни!
Има достатъчно прекрасни произведения, за да пътешестваш на крилете им през целия свят. Че и отвъд него! В себе си да пътешестваш, за да се откриваш с изумление…

*
Гастон Башлар: „Поезията има свое собствено щастие, независимо от драмата, която е призвана да изрази.” Това не е щастието на създателя й, който чрез прочутото фройдистко сюблимиране временно се спасявал или напълно се освобождавал от комплексите си. Съвсем не е така – психиатърът просто не е психолог на себе си, а и не може да е такъв, защото нито е истински творец, нито е истински читател, изпитващ естетическа, а не научна наслада.
Ако става дума за поета, това по-скоро е тържеството му, че се е проявил като майстор, изказал неизказаното у себе си. Че е станал сказуемо на собственото си сказание.
А ако става дума за читателя, това е неговото тържество, че се е добрал до нещо у себе си, без да подозира, че го е притежавал. Художествената творба е предлог да излезеш от практическия живот, за да се превърнеш в подлог на духовния.
И едното, и другото усилие на интелекта и морала си струват драмата на себепостигането.

*
Литературата променя човека, ала не трябва да й възлагаме прекомерни надежди за промяна на света. В такъв случай ще се разочароваме от невъзможностите й. И тогава или ще я обитаваме като книжни плъхове (докато не ни отрови), или ще я обявим за напълно излишна.
А от света ние по принцип сме раз/очаровани. Едно, че имаме основания и друго – че само с очарованост не е интересно.

*
Спорим с приятели какво се има предвид в:
Ако намразиш някого, спомни си, че той ще умре.
Рядко съм категоричен, но тук съм сигурен – това е рецепта против омразата, а не израз на злорадство.
Така и в „Другоселец” на Йовков фактически се внушава, че другоселци няма. Всички сме от едно село – селото на мъката.

*
„Вратите на щастието се отварят не отвън – тогава би могло да бъдат отворени с бурен натиск, а отвътре и затова нищо не би могло да бъде направено насила”, отбелязва Киркегор. Твърдението на философа характеризира духа на сериозните художествени внушения. Литературата акцентува върху проблема за отговорността пред самия себе си.
Човекът е „избиращо същество” и в това се разкрива ангажираността не само към собствената му личност, а и със света. Въпросът „Как живея аз?”, получавайки определен мой отговор, е от съществено значение и за другите. Моят правилен или неправилен избор, моята моралност или аморалност въздействат върху общността.
Загърбвайки отговорността към себе си, аз съм виновен пред другите – използвал съм персоналните си права, за да увелича злото в света.
А бих могъл да осъществя правото да бъда човек…

*
Един равин, когато отивал в синагогата да се моли, винаги се сбогувал със сълзи на очи с жена си и с децата си. Не знаел дали ще се върне. Казвал, че когато произнасял „Господи”, думата му разкъсвала сърцето, обхващал го ужас, че няма да стигне жив до „помилуй”.
Тази неувереност превръща професията на излизащия пред хората в приключение, в рисковано пребиваване „на границата с безграничното”, прокарана и нарушавана от Гийом Аполинер.

*
През 1966 излезе чудната „Антология на съвременната френска поезия”. Тя започваше със Сен-Пол Ру, обитаващ чифлика-замък „Сесилиан”. Бил полузабравен, когато го преоткрили сюрреалистите. Отдали му вълнуващи почести, но той не се изкушил от Париж. Поетът бил осемдесетгодишен, когато в дома му нахлули хитлерови войници. Един от тях убил прислужницата и изнасилил дъщерята Дивина пред очите на стареца. Подпалили замъка, изгорели непубликувани ръкописи. Сен-Пол Ру умрял, бомбардировка унищожила „Сесилиян”.
В антологията е даден и откъс от поемата „Океан”. Там има такова обръщение към този „огромен Някой между всички същества”:
Изправен върху свойта дюна от златни имортели,
един Поет говори с теб.
В бележка под линия преводачката на Сен-Пол Ру и съставителката на антологията Невена Стефанова пише, че темата на отшелника е „Поетът коригира бога”. И дава неговото предположение: „Не е ли всъщност поетът бог, който пътува инкогнито в целокупната човечност, на прага на таинството…”
И тогава, и сега вярвам в рядко нарушаваното инкогнито на поезията.

*
Антологията години наред беше евангелие на приелите поезията за висш израз на съществуването. Чрез преводите на Веселин Ханчев вече бяхме обикнали Жак Превер завинаги, но той някак се губеше сред Франсис Жам, Пол Клодел, Макс Жакоб, Блез Сандрар, Пиер Жан Жув, Сен Джон Перс, Робер Дезнос, сред „новооткритите” Пол Елюар и Луи Арагон… Би трябвало да изброя всички поети, чиито стихове и досега ми звучат като любими мелодии. И този сонет „Приятелският лес” на Пол Валери, който завършва с терцините:
След туй умряхме на една полянка,
далеч, сами, сред ласкавата сянка
на този лес, потънал в шушнещ здрач

и горе, в необятното сияние,
отново се намерихме със плач,
о скъпи мой другарю по мълчание!

*
А най-поразителен беше Вилхелм Аполинариус де Костровицки (какво разкошно име!), известен като Гийом Аполинер. „Под моста Мирабо” беше нашето любовно заклинание, а „Червенокосата красавица” е гневната ни молитва за цял живот.
Вие чиито уста са създадени по подобие на божиите
вие чиито уста сами Порядък олицетворяват
имайте милост
когато сравнявате нас
устремените във търсене напред
с онези
които пример са на ред и на порядък.
Ние не сме неприятели с вас.
Ний дирим огромни пространства изпълнени с тайни
дето всяка загадка е цвете
достъпно само за тези
които са тръгнали да го намерят;
там горят непознати огньове с невиждани багри
там хиляди странни видения
чакат своята плът и своето име.
Ние искаме да изследваме
тия големи красиви мълчаливи пространства
това време
което можем да стъпчем или да върнем отново.

Милост за нас
за тези които вечно водят сражения
на граничната линия с безграничното
милост за нашите грешки
за нашите слабости милост!

*
Всичко в тази книга е споделяне със себе си, за да разбера себе си. Не ми е първа грижа дали някой друг ще ме разбере, но ми се ще да привлека неколцина към авторите, за които става дума. Да обикнат, например, Гийом – „човек пълен с добри намерения”, „раняван в главата трапаниран упоен с хлороформ и загубил в ужасната битка най-верните свои приятели”, който заявява надменно и дръзко – „Зная за новото зная за старото всичко което човекът би могъл да знае”.
А как завършва „Червенокосата красавица”!
Смейте се смейте се хора
далечни и близки смейте се всички над мен.
Защото за толкова много неща
аз не смея пред вас да говоря
толкова много неща
които не ще разрешите да кажа.

Имайте милост към мен!

*
Нямайте милост към мен!
Не търся милостите ви…
Но потърсете, потърсете Аполинер – преведен в по-ново време от Драгомир Петров и Кирил Кадийски.

*
В асиро-вавилонския епос за Гилгамеш героят, който търси вечния живот, е съветван от Сидури Мъдрата:
Напусто мечтаеш, безумецо –
няма безсмъртие в тленното.
Боговете решили са тъй
и е кратък животът.
Затова му се радвай,
превръщай го в празник!
Весели се, танцувай и пей.
Дръж тялото чисто,
обличай одежди прекрасни.
Милвай любимата своя,
обичай си рожбите.
Радостта на живота цени,
не мисли за смъртта неизбежна.
Колко по-различни са асирийците от египтяните!
И колко радостно е, когато на едни усещания за човека се противопоставят други – не по-малко човешки…
Тъжното е, че и египтяните, и асирийците отдавна са изчезнали.

*
Твърде често критицизмът е породен от ненавист или от желание за самоизтъкване. Когато мисля за подобен тип проявления, винаги си спомням славната индийска приказка. И с удоволствие я разказвам.
Един Индус, един Равин и един Критикар били застигнати от ужасна буря. Те потърсили подслон в близка селска къща.
– Останете да нощувате тук – предложил им стопанинът. – Но имам място само за двама. Третият трябва да спи в обора.
– Аз ще отида – рекъл Индусът.
И той тръгнал към обора.
След няколко минути на вратата в стаята, където били другите двама, се почукало. Бил Индусът.
– Съжалявам – казал, – но в обора има крава. Според моята религия кравите са свещени и човек не трябва да нахълтва в тяхното пространство.
– Разположи се удобно тук – успокоил го Равинът, – аз ще отида в обора.
И тръгнал.
Но след няколко минути на вратата пак се почукало. Бил Равинът.
– Неприятно ми е да ви притеснявам – казал той, – но в обора има прасе. Според моята религия прасетата са нечисти.
– О, добре – казал Критикарят, – тогава аз ще отида да спя в обора.
След няколко минути на вратата отново се почукало. Били кравата и прасето, които не могли да издържат натякванията на вечно недоволния Критикар.
Специално за мен литературната критика е израз на любов без тщеславие.
Не ми се нравят зоилите! Затова, когато чета опусите им, когато слушам техните тиради, си казвам – ей сега ще потропат кравата и прасето.

*
Батюшков: „Защо четеш Кантемир с удоволствие? Защото той пише за себе си. Защо четеш Шаликов с досада? Защото той пише за себе си. ”
Е, и аз чрез другите пиша за себе си.
Кантемир ли съм, Шаликов ли…?

*
Най-обикновеният (и най-жалкият) опит за изравняване с великото е чрез отрицанието му. От древността са известни негациите на Зоил спрямо Омир. Той неуморно откривал грешките на аеда. Така и го нарекли – „бича на Омир”. С това попаднал в историята, иначе от писанията му не е останало нищо. Но пък е съхранено признанието на Зоил, че нападал „Илиада” и „Одисея”, защото искал да сътвори такива поеми, ала не можел.
А друг яростен критик на аеда – поетът Ксенофан Колонски, се оплакал на Хиерон, че трудно издържал двамата си роби. Сиракузецът му отвърнал, че Омир и след смъртта си хранел поне десет хиляди души.
То и до днес хранениците на слепеца са поне толкова. Ако направим сметката, нищо чудно да се окаже, че само тези, дето са си вадели хляба от него са колкото населението на поне една средно голяма днешна държава.

*
В осмата песен на „Одисея” Омир хитроумно отбелязва, че боговете тъкат човешките нещастия, за да има за какво да пеят поколенията. Щом е така, няма защо да се безпокоим за бъдещето на литературата ни: изтъканото за 13 века в България ще стигне на писателите за още толкова време. Пък и ние, без да сме богове, тъчем ли, тъчем платното на настоящите и бъдещите нещастия.

*
Галатон нарисувал как Омир повръщал, а другите поети се хранели от повърнатото. Грубичко!
Подобна картина би могло да има и за Пушкин. Във всеки случай – стиховете на мнозина руски поети са трохи от разкошната трапеза на арапа, пръски от кипящото шампанско на въображението му.

*
Подражавали са и подражават на Пушкин, но е безсмислено. Както е казал Вергилий, по-лесно е да се похити боздуганът на Херкулес, отколкото стих на Омир. Така е и с Пушкин – кражбата личи…
И си спомням анекдота за неудачника поет, който се оплакал на Теогнид, че му откраднали стиховете.
– А моите не могат – веднага ще разпознаят крадците! – скромно му отвърнал Теогнид.

*
И все пак великото се нуждае от оспорване. Неоспоримостта му би било знак за безразличие към него.
Вероятно нещо подобно е имал предвид Виктор Юго, когато заявява, че критикът има право да открива недостатъци у Омир, тъй както астрономът – петна по слънцето.
Интересно е в тази посока да вметна, че нашият Зоил, често поразяващ с мълниите на отрицанието си и най-големи световни авторитети, странно се смирява пред Омир. Казва Пенчо Славейков тъй: „Ако господ е гневен нещо на човечеството, той трябва да му прости само заради „Илиада”. Който е създал такова нещо, нему всичко се прощава!”

*
Картаген загинал не поради прочутите речи на Марк Порций Катон, не и поради жестокостта на победителя Сципион Африкански.
Градът е мъртъв, защото не е намерил своя певец. В този смисъл представеното от Вергилий самоубийство на картагенската царица Дидона, когато Еней си отива, е символично.
А ето на – заради „Илиада” Троя е жива!

*
Има предание, че поетът Стезихор изрекъл лоши думи за Хубавата Елена и загубил зрението си. Той се разкаял и съчинил прочутата палинодия:
Не са верни думите ми за тебе, Елено;
не се качи ти в корабите бързоходни,
нито в крепостта на Троя си била.
Пеел и смирено плачел… Изведнъж светлина озарила очите му – разкайващият се прогледнал.
А Омир не се извинил на Хубавата Елена и си останал сляп.
От Стезихор има няколко откъса, познати на специалистите. Творецът на „Илиада” и „Одисея” не направил компромис. Хубавата Елена си е хубава, но не е повече от хекзаметрите. И е много, много по-малко от гордостта на поета.

*
Работата на поета е като на пчелата – тя лети, кара цветята да се любят… Заплашвана от пчелояди, дебнена от бури, тя се завръща с полепналия от чудесата на живота прашец…
Труди се, болно й е на пчелата…
Не мисли за собствените си нещастия, макар че рядко изпитва радост.
Поетът не е пчела, удавена в меда на славата.

*
Един от загадъчните и така близки на душата ми поети Манделщам:
Безсъница и Омир… Разпънати платна.
Аз списъка на корабите знам наполовина…
Колко ли имена на кораби помня?
И ето – в съзнанието ми изплувва „Пеко” от оня дебел роман с илюстрациите на Рокуел Кент.
Тринайсетгодишен съм и препускам през страниците. Пропускам скучните описания за преработката на китовата мазнина. Бързам да разбера как шантавият Ахав ще победи чудовището Моби Дик.
И какво страшно разочарование, че капитанът загива, а океанът поглъща всички. Включително така антипатичния ми Старбък – вечно предупредителния еснаф, който не знае какво е страст.
Обаче Старбък накрая тръгва срещу бялото чудовище. Не светлината на свети Елм – бясната страст на Ахав го води.
А единственият, който се спасява е Исмаил. Върху ковчега на мъртвия си приятел. Спасява се, за да ни разкаже удивителната история на един луд капитан, който превръща страхливата и пресметлива паплач в хора.

*
Жена ми: „Бях на страната на кита в „Моби Дик”. Но в „Старецът и морето” – на страната на стареца.”
Хемингуей е постигнал нещо удивително. Неговият герой, който е далеч от романтичната грандиозност на Ахав, предизвиква симпатия и съчувствие. Той не възприема нещата извън самите тях. Живее в пределите на нещата, а не в метафизичните им пространства. Вярно е, че казва онова, което подхожда на капитана в „Моби Дик”: „Човек може да бъде унищожен, но не и победен.” Но каква разлика между презрелия битовото Ахав, изпълнен с адското желание за мъст, и този старец, който просто си върши работата. Мислейки за Ди Маджио…

*
Вече втори път цитирам прочутото изречение от „Старецът и морето”. Според Хемингуей сърцевината на тази книга била най-старото добле дичо, което знаел. Питат го какво е това, той отговаря:
Такова нещо, което можеш да го кажеш отзад-напред. Добле дичо е мисъл, която можеш да обърнеш. Човек може да бъде унищожен, но не и победен. Човек може да бъде победен, но не и унищожен. Ето, това е добле дичо. Ала аз винаги съм вярвал, че човек може да бъде унищожен, не и победен.
Едва ли папа Хем изяснява кой знае колко понятието, но писателят има право да е загадъчен. Особено добрият стар Ърни! Той си го е извоювал това право. Питат го какво става, когато писателят се отчае. А той:
Нищо. Отчайвал съм се, но не съм се отказвал – няма къде да ходиш. Мистър Джо Луис го е казал много добре – можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш.
Ето че и боксьорът прибягва до прословутото добле дичо!
А Ърнест Хемингуей все пак избягва от бездарието. Скрива се от него в смъртта. Литературата може да е добле дичо, но животът? Защо пък да не е?!

*
Цитираното е взето от следговора към том трети на избраните творби на американеца. Авторът Димитри Иванов е озаглавил този следговор „Хемингуей каза да не свирим на флигорна”, но се е вслушал в нечий пискун и започва така:
– Знаете го онзи за селекционера?
– Кой?
– Онзи, дето искал да получи безсеменни домати. Получил ги, но загубил сорта, защото доматите нямали семе.
– Е, и?
– Хемингуей изхвърлил от разказа си едно, после друго и загубил разказа.
Гадновато остроумие! Димитри Иванов си пада по такива, за да ги опровергае. Индиректно. Научил го е от Хемингуей. А днешните прозаици, при достатъчно желание, могат да научат още неща от Папа. Особено как да не разтягат рахат-локуми.
Във всеки случай, ако Емилиян Станев не беше остроумничил за Васил Попов, че бил „Хемингуей от Миндя”, можеше да поощави туй-онуй от „Иван Кондарев”. Тогава романът нямаше да бъде голям само за неколцината, сред които съм и аз.

*
Да не приписваме на твореца и на творбите му повече влияния, отколкото те могат да понесат…
Фокнър – „улавян” във фройдизъм – отвръща на тълкувателите си, че никога не е чел Фройд и не разбира защо трябва да го чете, след като има толкова неща за писане. И още – бил убеден, че Мелвил също не бил чел психиатъра. Той дори стига дотам да твърди: Моби Дик също не бил чел Фройд.
Запитали веднъж Дега не се ли чувства в една негова картина влиянието на Метерлинк.
– Синият цвят излиза от тубата, а не от мастилницата, господине – отвърнал художникът.

*
Да си потомък на скучна инженерска династия, да завършиш право и никога да не го практикуваш (защото си тръгнал по кривините на словото), на 33 години да напишеш „Островът на съкровищата”, да станеш душеприказчик на краля на Хаваите, да управляваш плантацията си в Самоа и да умреш във Ваилима (Петречие), почитан от местните като племенен вожд Туситала – Сказител.
Упорит шотландец е Робърт Луис Стивънсън!
Нерде Единбург – нерде Океания!
А на гроба му е изписана автоепитафията:
Под звездната безкрайна шир
сложете ме да спя във мир.
Честит до края бях безспир
и за почивка съм готов.
Тоз стих за мен да изсекат:
„Той спи в мечтания си кът,
морякът върна се от път,
ловецът свърши своя лов.”
Голяма работа си, Робърт Луис Стивънсън!
И от собствения живот си направил роман.
Как да те забравя, вожде Туситала?!

*
И досега ми харесва името Панагюрски колонии. А някога имаше пловдивски магазини, които наричаха колониални. „Иди до колониала!”, пращат те и замирисва на приключения!
Та в пионерския лагер на Панагюрските колонии решихме да представим „Островът на съкровищата”. Аз дадох идеята, но бях най-малкият – трябваше да се задоволя с второстепенната роля на заточения Бен Гън.
Ала, както казва Станиславски – няма малки и големи роли, а малки и големи актьори. След вечерното представление се събудих знаменит. И с краткотрайния прякор Бен Гън. Момичетата ме разпитваха не ми ли е било тежко през трите години самота. А големите момчета ме включваха във футболните си мачове. Само и само за да подвикнат: „Бен Гън, къде скри съкровището?!” (Като в „Под игото”, където бабичките питат майката на господин Фратю, изпълнител на ролята на злодея Голос, какво му е сторило булчето, че го зачернил.)
Истината за чутовния успех е проста – дружинната ми направи такава хубава брада, че още с появата си избих рибата. И понеже доброто никога не идва само – получих пратка от майка ми: съвсем прясното издание на „Черната стрела” от Робърт Луис Стивънсън. Много народ се струпваше край мен, а аз, примрял от щастие, четях изразително. Нямаше как – всепризнат изпълнител!
Никога не съм бил на върха на популярността, както тогава. А бях третокласник. По-точно – трети за четвърти. Три четвърти човек, а вече Бен Гън… Твърде рано я изконсумирах пустата му слава!
Халиф за един ден, но ти благодаря за цял живот, Робърт Луис! Покрай теб се извисихме и ние, твоите читатели.

*
От Виктор Юго научих, че хора като Квазимодо и Фантина са по-красиви от надутите слънца. Романтикът ме накара да се вгледам около себе си. И открих лудото Верче. Възгордях се от добротата си, докато не забелязах изненадан, че всички от махалата я обичаха. По-късно написах за лудото Верче, за смъртта й. Отиде си Верчето, махалата стана по-нормална. Заидваха и други нормални хора. Но вече няма толкова обич.
А момчетата престанаха да играят на мускетари…
Александър Дюма-баща, синът ти ми изглежда толкова нормален! Както всички синове и внуци, които четат за дами с камелии, без да мечтаят да ги затворят в замъка Д’Иф.
Пък навремето всеки Христо ставаше граф Монте Кристо. Нямах право на такава титла и се превърнах в гасконец. Веднъж един ми каза, че щом държа да ме нарича Д’Артанян, значи съм арменец. Чудесен повод за сбиване!
Разказах за това на моя приятел Вазкената. Той се учуди – наистина ли не зная, че гасконците са арменски потомци…

*
Едва ли има нещо от Джек Лондон, което да не съм чел. По много пъти! Днешните американци не дават пет пари за него, но той си е по-писател от мнозина други, по които си падат. (Не става дума за Кинговци и Брауни – тях да ги броят бестселърджиите!)
Вече съм Белю Пушилката. Пешо Салама от другия вход е Джак Малчо. С него ядяхме мечо месо и презирахме всички „чечако”. А момичетата харесваха „Лунната долина” и „Сърцата на тримата” – с доста природни картини и психологически характеристики. Такива „женски” не ни трябваха – търсехме момиче като Джой Гастел.
В края на пети клас прочетох „Мартин Идън”. С потрес! Нищо, че ме съсипваше неспособността да проумея какво е „феномен” и какво „ноумен”. Реших, че трябва да спя по пет часа, да заработя в пералня, денонощно да чета и пиша, да се бия със Сиренената глава, а накрая, достигнал до славата, но останал неразбран и самотен – да се удавя. Успях само в боевете с Ванчо – наречи го Сиренена глава и нататък е ясно! Ала родителите лесно разплетоха случая и сдружените им сили сложиха край на схватките ни.
Победиха, но от „Мартин Идън” разбрах, че литературата презира победителите. Страниците за „утайката на обществото” компенсираха лиготиите с Рут.

*
В „Спасителят в ръжта” лиготии нямаше. Вярно – Холдън си държеше в киното ръцете с едно доста читаво момиче, обичаше сестра си Фийби, но мразеше превземките. Например – предвзетото задниче на патката Сали Хейз, която така и не разбра колко важно е къде отиват патиците през зимата. Не разбра и защо Холдън й каза, че в коня има нещо човешко…
Малко съжалявах пъпчивия скучен Акли и старчето със степаното индианско одеало. Въпреки че и двамата не могат да различат задник от лакът. А Страдлейтър ненавиждах. Ненавиждам и досега самовлюбените гадове, които не подозират, че ръкавиците за бейзбол съществуват, за да се пишат по тях разни важни неща.
Те не виждат сиянието на Джени в цъфналата ръж, а веднага я награбват. Тракащи вършачки!
Долни животни, много по-долни от лисицата…
Цветът на узрялото жито не им напомня нищо…
Продължавам да съм юноша и викам като Холдън към Пенси:
– Спете спокойно, простаци!

*
Имам чувството, че повечето хубави книги са за оскърбени принцове.
Поставям бейзболната ръкавица на Али – брата на Холдън, до боата, погълнала слон. Ръкавица и шапка, които въобще не са ръкавица и шапка!

*
Патетична колежка едипничи по Фройд. След това се гаргари със старомодния хуманизъм. Скучно ми е и си мисля за невинността на Едип. Нали той прави всичко възможно, за да избегне пророчеството, присъдата на несправедливите богове.
Ала наистина ли Едип е невинен?
Той убива възрастния Лай, без да подозира, че посяга на собствения си баща. Но погубеният е нечий баща, нали?! А хората… Ще го кажа старомодно и наивно – хората са братя. Щом убиваш нечий баща, ти убиваш собствения си баща.
Разсантиментален съм от елементаризмите си, та казвам на колежката:
– Ех, сестро, не ми се струва да си хептен права! Все ми се струва, че ей сега ще потропат кравичката и прасенцето…
Свикнала с притчите ми, тя ни ме пита, ни ме разпитва, па току си зема листчетата както вземат хубава Яна и се изнася да фройдосва пред по-благодарна аудитория.
Ноблес оближ, както е казано – все ще се намерят задълбочени слушатели…

*
Бих искал да знам дали правоверните фройдисти изпитват радостта, така затрогващо възкликната от Фет:
В ръката ми – безкрайно чудо! –
е твоята ръка.
Ако не – искрено им я пожелавам!
А комшията на самия Лев Толстой, тоя мечок Афанасий Шеншин, нарекъл се Фет, ги къдри едни толкова простички и толкова верни неща. Като:
Не знаю сам, что буду петь,
но только песня зреет.
Ами така си е…

*
Димитри Иванов пише за своя среща с Вера Мутафчиева: „Защо така, свита като врабче, и само мълчиш? – обърна се Вера Мутафчиева към жена ми Милка. Но Милка, нежна и тъничка, си остана свита като врабче и продължи да мълчи, защото болестта й (Алцхаймер) напредваше и ми стана мъчно за нея, понеже тя обичаше да чете Вера Мутафчиева.”
А на мен, запътилият се вече, не ми е мъчно за хората, които си отиват от тоя свят, когато са прочели достойни книги! (Естествено за тях ми е много повече мъчно, но това е една друга мъка.)
Мъчно ми е за цялата тази мултиплицираща се паплач – консумативна, нагла, бездуховна – кефеща се на чалги и Азиси. Тя знае всичко за „поп-иконата” Мадона и не подозира за една друга Мадона, по повод на която Достоевски пише, че сме изправени пред избор – за идеала содомски ли сме, или за идеала на Мадоната.

*
Ницше е писател от голяма класа – страстен, непримирим… Обаче е някак трудно, по-точно – невъзможно е да го почувстваш близък. Толкова близък, че да ти се поиска да му удариш един телефон, както казва за добрите писатели Холдън Колфийлд. Направо е нелепо да кажеш: „Обичам Ницше!” Може би Гео Милев го е казвал, когато е бил осемнайсетгодишен и непрекъснато го е цитирал в писма до баща си.

*
Защо Ницше – този „поправител на недъзите човешки”, смайва и отблъсква? Мисля, че намирам някакъв отговор в споделеното от Уилям Сароян:
Културата навлиза в същността на човешкия живот. Въпреки това, не навсякъде тя е добре дошла. За да стане малко по-добре дошла, към нея трябва да се прибави и хуморът, от който винаги се ражда хубавото. Човек не може да закичи човешката раса с лошо име, ако през това време не се усмихва. Прикачването на лоши прозвища може да е необходимо, а и самите те да са за времето си точни, но да не се усмихваш през това време е нелепост, унищожаваща ефекта, тъй като без хумор няма надежда, а човек не може да живее без надежда, както и без почва под нозете си.
Разбира се, на Ницше не му е пукало дали дава или отнема надежди, по-точно – той иска да отнеме на човека илюзорните надежди в Бога, който бил умрял, той е презрял християнската етика като робска и прочее… Сароян иска нещо друго, той не смайва, ала привлича, когато формулира въжделенията си – „да живееш творчески, да живееш честно, никого да не наскърбяваш (доколкото това е възможно), да се радваш на тленността, да не се боиш нито от смъртта, нито от безсмъртието, да обичаш глупците и неудачниците много повече от мъдреците и светците (тъй като последните са далеч по-малко на брой), да вярваш, да се надяваш, да се трудиш и да вършиш всичко това с хумор”.

*
Ницше общува с мъдрия Заратустра. Сароян – с „простите орачи и копачи”. Паисий и арменецът биха били добри приятели. Банскалията (ако наистина е от Банско) щеше да хареса разказа „Зимните лозари”.
Тук има един японец – „доста луд човек, който наричаше себе си багаро; предполагам, че това означава по-скоро отчаян, отколкото смахнат”, казва за него повествователят. Има и неколцина мексиканци, сред които се отличава сеньор Тайпия. Техният надзирател е арменец, който понякога обрязвал две-три лози, но не за да показва как се върши работата. „Просто обичаше отвреме-навреме да обрязва по няколко лози” – това е коментарът за действията му.
Момчето, което разказва историята, занася на лозето едно списание. Там има репродукции от Ороско. Следва диалог с мексиканеца Тайпия:
– Какво мислиш за тях?
– Мисля, че са велики.
– Не ти ли се струват… грозни?
– Не, сеньор.
– Това са картини на мизерията, страданието, мъката, глада и гнева и въпреки това ти смяташ, че са велики?
– Да, сеньор. А вие?
Сеньор Тайпия замълча за миг, преди да отговори. Поглади крайчетата на мустачките си, а през това време Хосе, Панчо и Ито го гледаха и чакаха какво ще каже, макар и да не знаеха нищо за Ороско.
– Да, сеньор Уили – каза Тайпия. – Си, сеньор. Само съм изненадан, че ти откриваш и оценяваш неговото изкуство, защото това е такъв вид изкуство, което мнозина отхвърлят с лека ръка.
И така нататък… Сеньор Хосе Клементе Ороско е добър художник, а мистър Уилям Сароян е добър писател. Хайде да не ги отхвърляме с лека ръка!

*
Преводачът Кръстан Дянков описва Сароян като „невисок човек с чело до тавана”. Познавал много хора, не и политици. Още едно превелико достойнство! (Като това на Фокнър, когото поканили на тържествен обяд в Белия дом по случай Нобеловата му награда. Нашият човек отказал – триста мили за едно ядене му се видели бая път.)
Родният град на Сароян е Фресно. Намира се между Сан Франциско и Лос Анжелис. Бащата бил свещеник, но станал лозар. Като зимните лозари от разказа. Мисля, че е достойно от свещеник да се издигнеш до лозар.
Достойно е и да създадеш град, да го населиш с добри хора и да разказваш за техните „мигове от живота”. (Така се казваше чудесната пиеса на Сароян, играна в средата на 60-те години в Народния театър. Апостол Карамитев беше великолепен.)
Достойно е да подариш на хората сравнението „нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света”. Става за всичко! И да си останеш верен на „калните складове и тъмните улички, по които рядко минава хубавата Лора”, също е достойно.
Чрез Сароян обикнах арменците. Все ми се иска да им кажа – „Велик род сте вие, чувствайте се като във Фресно!”

*
В „Евменидите” Есхил отбелязва, че безвластието води до тирания, тиранията – до безвластие.
Ето го вечното обществено перпетуум-мобиле…

*
В „Жабите” на Аристофан добрият Дионис влиза в царството на мъртвите, за да върне най-добрия поет отново на белия свят. Завързва се спор кой заслужава небивалата чест.
Есхил казва, че поетът трябва да учи зрителите си, да не показва пороците, а да говори само за доброто. Еврипид пък настоява, че на сцената трябва да се говори както в живота – без тържествени и празни думи.
Това е спор между различни разбирания за изкуството. Интересно какво ще се отсъди в постмодерните ни времена?

*
А Дионис все пак извежда на горния свят Есхил – бил създавал красота от красивото!
Старомоднотии…
И все пак – постоянните подозрения към възвишено човешкото ни снизяват. Не вярвам, че прекрасното принадлежи единствено на миналото, че литературата е анахронизъм, че е чисто и просто похват…
Никак даже не вярвам!

*
Зрителите искали от Еврипид да поправи пиесата си, а той им отвърнал:
– Мъже атиняни, аз не се уча от вас да поправям, а ви уча да се поправите!
А да видим съществува ли днес в света някой драматург или сценарист да се опълчи срещу режисьора си.

*
Твърде често млади хора и стари некадърници обявяват с апломб, че не обичат и не четат литературната критика. Те не съзнават, че нейните образци са философия на литературата. А още Горгий казва, че пренебрегващите философията приличат на женихите на Пенелопа, които се стремят към нея, а спят с робините й.
Нечетящите дори и до робините не могат да се докопат. Те спят със себе си, със заспалите и предизвикващи сън мижави свои думички. Вечен им сън!

*
Актеон видял къпещата се Диана и бил разкъсан от кучета. Това е наказанието за виделия голата същност на божественото.
А кучетата може би са критиците… Нали така ги нарича и Гьоте – чудесен критик, между другото.

*
Доста скучно са боравели българските поети с образите от гръцката митология и история. Тук и Пенчо Славейков, та дори и Яворов имат своя лош принос, ама нейсе… А след успеха на Константинос Кавафис у нас доста епигони на александриеца се пръкнаха. Едва ли е само българска тая работа – стиховете на преведения Йован Христич (иначе ерудит и бляскав есеист) са „римейк” на Кавафис.
Кристин Димитрова обаче успява да намери своя интонация. Тя има стихотворение за Тезей, който разсича Минотавъра, докато онзи се смее. И друго – оригинално и изненадващо, особено с финала си – „Персей”:
– Кой те научи да гледаш в щита?
– Атина.
– Кой ти сложи тоя сърп,
дето не е за жито, в ръката?
– Хермес.
– От кого взе вълшебния шлем?
– От Хадес.
– Виждам, имаш силни приятели.
– Ами да, така е. И въобще, ти, Медузо, се приготви, че съм дошъл да ти отрежа главата. Чудовища като тебе не трябва да живеят. Не само аз мисля така. Всички са съгласни. Освен това ми предсказаха, че ще стана герой. „Персей”, каза ми врачката, „ти ще станеш герой. Дай сега две жълтици, да видим, дали ще изчезнат в менчето.” И какво мислиш, изчезнаха. Бъдещето принадлежи на нас, героите.
– Давай, синко,
режи, да не ти гледам
простата физиономия.
Ама наистина – доста пъти съм изпитвал голяма досада при общувания със самонадеяни навлеци. Сега Кристин ми е обяснила конкретно как се чувствам. Аман от тях… Да ми режат главата и да свършат с простотиите!

*
А иначе художникът е Персей (не този на Кристин – глупавият и досадният), който е излъскал до блясък своето слово. Там Горгоната ще види отразена грозотата си и ще умре. Горгоната не е целият живот, който художникът убива. Художникът убива у нас грозното. Което е безсмъртно все пак…

*
Александриецът Антимах четял поемата си „Лида”. Слушателите се отегчили и малко по малко се разотишли. Останал само един – философът Платон. Но поетът продължил четенето. Не паднал духом, дори гордо зая¬вил:
– Един Платон за мен е по-ценен от множество слушатели!
Мисля, че въпросът за масовия успех в литературата е разрешен още от александрийските поети. Бестселърджийството не може да бъде цел на достойния автор. То е унижение за Словото.
Ако си убеден в своята стойност, Платон е за предпочитане пред стадионите, телевизиите, многотиражието. Ти си поет, а не естрадна певица.

*
Славата на Платон била голяма, но винаги имало кой да му възрази.
Диоген чул неговото определение – „Човекът е животно на два крака, което няма перушина.” Присмехулникът оскубал един петел и тържествуващо го показал на тълпата: „Ето го човека според Платон!”. Учителят спокойно добавил към определението си – „…и има плоски нокти.”
Тази история е позната на Никос Казандзакис – той дискретно я цитира във възклицанието си:
Здравей бре, човече, двукрако оскубано петле! Вярно е, не слушай какво ти разправят, ако ти не пропееш сутринта, слънцето не изгрява.
Такива окуражителни думи ме одързостяват да ставам преди слънцето. Отскубвам последното си перо, вече и без кожа останах – ами ако нещо не изгрее заради мен?
Няма как – Казандзакис ме е подвел: не съществуват други богове, освен моя милост. Ала византиецът и за туй ми високомерие е изобретил илач. Казва:
В сърцето на бога спи един червей и сънува, че бог не съществува.

*
В „Тимей” на Платон египетският жрец мърмори на Солон:
– Солоне, Солоне, вие елините сте вечни деца, няма елин старец!
– Какво разбираш под това? – заинтересувал се атинянинът.
– Млади сте – отвърнал жрецът, – по душа всички! В душите си нямате никаква древна представа, получена от древно предание, нито побеляло от времето знание… Така че вашите родословия, които ти сега разказа, Солоне, едва се различават от приказки за деца – вие помните един потоп на земята, а са се случили много други преди него.
Така е и с нашето знание, лишено от древни представи, от опорите на традицията. Затова ни е допотопно мисленето.
И писането ни таквоз – приказки за деца. Само че като ни го казват, се правим, че не разбираме. Сякаш ни говорят на старосредноегипетски.

*
Вече на преклонна възраст, Солон се обявил срещу властващия тиранин. Приятелите му се разтревожили.
– На какво можеш да се надяваш!? – попитали го.
– На старостта – горчиво се усмихнал мъдрецът.
А ние всички сме безумно млади…

*
Албер Камю взема възможно най-трагичната ситуация – тази със Сизиф, който знае, че тласканият камък ще се срути отново. Така както ние знаем, че ще умрем.
Това знание може да ни направи безотговорни. Няма никакво утре. Утре е смъртта – яж, пий, наслаждавай се на безкрайното днес и да не ти пука за нищо! Каквото и да са направили, каквото и да направиш: изходът е ясен – риташ камбанката, гушваш цветята, пълниш трапа! Не прави нищо – това е твоят отговор срещу абсурда.
Или прави всичко като Калигула. За героя от едноименната пиеса на Камю неговият почитател Андре Мороа отбелязва:
Луд ли е Калигула? Не, той е жертва на логически делириум; иска да действа, като доведе докрай възможностите на интелекта. Той е абсурдният човек, който иска да унищожи всички традиционни ценности. Това състояние на духа при интелектуалеца поражда фарса, но при императора води до касапница. Ако може, Калигула би разрушил този свят, чиято абсурдност го дразни. Тъй като не е бог, той ще унищожава поне хората, всичко, което почитат, всичко, което обичат.

*
Камю не тръгва да опровергава очевидното с големи приказки от рода на „Живеем заради другите, заради утрешните хора!” „Добро ли, зло ли ний сме сторили – потомството нази ще съди”, възкликва Ботев. Ала потомството и да съди, ще съди тъпо. Пък и умно да отсъди – какво от това?!
Нищо от това, то просто не е важно. Важното е, че „самата борба за овладяване на върховете е достатъчна, за да изпълни едно човешко сърце”, казва Камю и предлага „да си представим Сизиф щастлив”.
Не е толкова наивно, колкото изглежда. И:
Да, така е. Да, светът е абсурден. Не, няма какво да очакваме от боговете. Изправени срещу тази неумолима съдба, важното е да я осъзнаем, да се научим да я презираме и доколкото можем, доколкото е в кръга на човешките възможности, да я променим.

*
И без самооблъщения! Доктор Рийо от „Чумата”, който се бори срещу страховитата напаст, го казва простичко: „Не става въпрос за героизъм във всичко това. Става въпрос за почтеност.” За добре извършена работа днес, за ангажираността към другите чрез нея. „Истинското великодушие към бъдещето се състои в това да дадем всичко на настоящето.”

*
На „тиванския орел” Пиндар издигнали паметник още приживе. Тогава един казал на поета, че го хвалел навсякъде и пред всички.
– Аз пък постъпвам така, че да не те мислят за лъжец! – благодарил Пиндар на приятния човек.

*
За хвалещите Чехов се изразява в свойствения му стил. Когато го запитали за някого си, писателят казал:
– Приятен човек е. Всичко знае. Много чете. Завлече ми три книги. Разсеян – днес ви каже, че сте чудесен човек, утре споделя с друг, че сте откраднали от мъжа на любовницата си копринени чорапи на сини раета…
Тия сини раета са убийствени!

*
Максим Горки споделя в статията си за Ромен Ролан, че като четял изказвания на определен род хора за техен приятел, чувал как в тях звучи: „Не съм по-лош от него” или „По-добър съм от него”. И добавя:
По повод на такъв род приятели мисля, че проклятието, с което бог е наказал Адам, е напечатано в библията непълно; струва ми се, че след думите „С пот на лицето ще изкарваш хляба си” Бог е прибавил: „И за наказание ще ти дам приятел.”
Ако е така – наказвай ме още, Господи! Дай ми още един приятел

*
Убеденият в стойността на словото си не е бърза кучка. Той знае, че твърде често Фортуна е сляпа и дарява с ефимерен успех амбициозните, но не толкова талантливите. Не го блазнят пировите победи.
И ето как Едгар По в космогонията си „Еврика” представя случая с Йоханес Кеплер. Астрономът предложил на някакъв издател съчинението си за „небесния театър”. (Самото това определение е чиста поезия!) Издателят отказал да го отпечата.
– Аз мога да почакам читателя още век – спокойно казал Кеплер, – щом самият Господ е чакал зрителя шест хиляди години.
Колко достойно!
Изкусителна е тази идея – да изчакаш читателя си до век, век и нещо. По всяка вероятност – илюзорна…
И при всички случаи – незначителна, ако не си като Кеплер, който не крещи към бъдещето като патетичен български пиит от 60-те години на отминалия ХХ век.