НАДГРОБНО СЛОВО ЗА ТОМА ИЗМИРЛИЕВ

(Произнесено на 23 ноември 1935 г. над гроба му)

Йордан Сливополски-Пилигрим

Опечалени близки, роднини и приятели,

С първия сняг на зимата си отива в гроба един човек с широка душа, добро сърце и будна мисъл. Нов жител в града на мъртвите, където покрай хилядите хора от разни професин, ляга в пръстта още един поет-писател.

Тома Измирлиев обичаше живота с разум, извършваше труда си с обич и съвест - гледаше на хората с любов.

Но ако трябва да го характеризираме по-широко: той не беше песимист, но беше спокоен художник на словото, защото виждаше неправдите на хората и ги усмиваше.

Той беше един тънък наблюдател, който бързо и вярно долавяше проявите на живота, рисуваше ги без озлобление, понякога със смях, друг път със сатира.

Любичек, Фома Фомич -двата популярни псевдонима на Тома Измирлиев, са широко известни имена в границите на нашето отечество.

С тях, по вестници и списания, той разстилаше едно творчество с буен темп, с качествата на един оригинален поет и прозаик, със замаха на социален хуморист и сатирик.

От сериозната усмивка на Томата се откъсваха думи, живи слова и символи, които се изнизваха в безкрай куплети на една песен, не по-малко човечна, не по-малко дълбока и топла за унижените, оскърбените и онеправданите от тая на неговия брат Христо Смирненски, който след смъртта си остави мантията на псевдонима Ведбал, за да израсте като една крупна поетична натура, която днес боготворят хиляди млади и стари стороннници на утрешния ден.

И Томата, роден и духовен брат на голямия поет, тепърва ще бъде оценен. Голямото и пръснато литературно наследство ще се прибере и скъта.

Тогава обществото с изненада ще види, как тоя извънредно трудолюбив и упорит работник на перото, е можал да даде толкова много в краткия си живот, защото на четиридесетгодишна възраст от него очакваше и прогресивното общество, и неговото семейство от жена и две деца, които той остави бедни, но богати със заложби.

Съвестният и много упорит чиновник, плодовитият и талантлив писател, добрият и грижлив баща, който почина в разцвета на своите сили, след като е дал толкова много, има зад себе си ценно наследство, което ето един ден ще придобие цена.

Но дните на новото време ще наложат и нови отношения към заслужилите хора.

Ония, които са дали живота си за родината, за обществото и народа, един ден ще получат моралната отплата и надежда, че оставените му близки ще бъдат истински утешени, че баща им ще бъде нареден между светлите имена на борците за по-добър живот в родината и света.

А един ли е той, който си заминава от тоя несъвършен свят с гореща вяра към бъдещето, с песен и слово, че е допринесъл да се разчисти пътя на неправдите и злините, за де станат хората по-човечни и близки един на друг.

Тома, пред твоите останки, малката купчина хора ще носят през целия си живот твоя завет - човечност!

————————–

в. „Тома Измирлиев. Възпоменателен лист по случай 12 години от смъртта му”, Хасково, ноември, 1947 г.