ЕХО ОТ РАДОСТИ И ТЪГА

Ангел Христов

- Казвам ти, Паро, радостта и тъгата вървят рамо до рамо, ако днес си радостен, утре може и да тъгуваш. С възрастта ние свикваме, болката може и да остава, но ние мислим за радостта, че очите ни са огрени от светлината, а не тънат във вечния мрак. Това е разликата, Паро, днес си тъжен, утре си весел, не съжалявай за нищо, върви по своята пътека и се радвай и на цветята, и на бурена, такъв е животът…

Паро е висок, с изправени рамене, косата му е посивяла, но още напомня за някогашната си пищност, а и той не разрешава да я скъсяват.

Харесва си я такава, както харесва и тежките си юмруци, вдига ръцете си и сe вглежда в широките си длани. Колко бетон е прехвърлил на младини, никой не може да изчисли, а и кому е нужно.

За него важно е, че в семейството му още бушува някогашният му нрав, не се съгласява лесно, но каже ли дума, никой не може да я промени. Синът му е същият.

Известно време работи в чужбина, но се върна гневен. Нещо му липсвало, не знаел точно какво, но бил сигурен, че ще разбере.

Паро се радваше, че дъщеря му беше останала в семейството, живееше със съпруга си на втория етаж на къщата.

Добро семейство, казваше, две деца вече имат и, знаете ли - казваше от време на време на приятелите си, докато отпиваха от бирата - в късните вечери, те ме крепят, сякаш съм все на тридесет, душата ми е отворена и диша, а когато душата диша, и животът диша…

Добър човек е Карата, но тъжен, някога търсел злато в реките и от това време му останал прякорът, както и болката. Човек може да преживее всичко на този свят - и войни, и пожари, и катастрофи, но този, който изгуби дете, нищо не може да го утеши.

Такъв си останал след смъртта на единствената си дъщеря. Самотен и тъжен. Жена му починала от мъка, душата й се свила на кълбо, кълбото загнило и един ден и тя последвала дъщеря си.

Болката не намаляла, но и по някакъв начин се превърнала в звук, чувал го нощем, тих, протяжен, ту затихващ, ту засилващ се. Тогава ставал и отварял прозореца. Звукът се носел между небето и земята и той го възприемал като шепот, възникнал в душата му, но съществуващ и извън него.

Такъв бил Карата и такъв си останал. Душата му летяла между небето и земята и понякога, потънал в мрака на тъмната нощ, виждал дирята на някоя падаща звезда и си мислил, че така любимите му хора идвали при него, за да го утешат.

Къртицата не е животно, а прякор на местния зевзек, слабоват младеж около тридесетте, боледуващ от някаква болест, която така и не можеше да запомни и живеещ от социалните помощи.

Нарекли го така, защото всяка пролет търсел някакъв корен, който баба му, Щръклицата, му казала, че ще го излекува.

Нейният прякор пък произлязъл от младостта й, била буйна, непрекъснато правела нещо, заради дългите й крака я нарекли Щръклица, и с това име си останала.

На стари години събирала билки и научила и него. Той обичал да рови земята, знаел кои корени са полезни и кои не са. Двамата се прочули и идвали хора и от съседните села, някои се излекували, но дали от билките или от друго, нямало значение, прякорите им останали.

До онази странна привечер, когато намерили Къртицата полузаровен в земята, с глава в дупката, изкопана от самия него. Краката му стърчали над храстите, така го намерили две деца, играещи наблизо до селото.

Следователите открили, че някой е засипал с пръст дупката и Къртицата е умрял от задушаване. Не открили следи освен китка невен, завързан с черен конец.

Никой в селото не можел да си представи, че Къртицата имал врагове. Той бил мил и весел, помагал всекиму при нужда, пък и веселяк бил, защо някой би извършил подобно подло деяние.

След погребението на Къртицата селото притихнало. Появили се различни слухове, някои лишени от логика, други абсурдни, а трети предизвикали само поклащане на глава, все едно никой не би повярвал на подобни измислици.

Един ден, месеци по-късно, Щръклицата се разболяла. Залежала се тя, вече не излизала от къщата, в която живеела с внука си. Стаята на Къртицата била все същата, нищо не било пипнато в нея.

Щръклица я заключила след погребението и никой не бил влизал в нея. Това тя казала само на отец Николай, той идвал от града само за погребение. На него се изповядала, преди да затвори завинаги очи.

Направила го с твърд глас, все едно говорила за чужд човек, а не за себе си. Признала, че тя е проследила Къртицата в гората, изчакала да изкопае дълбоката дупка и го държала докато се задуши, а после струпала пръстта върху тялото му, не можала да скрие краката, но и не се тревожила.

Отец Николай разказал в полицията признанията на Щръклицата. Къртицата бил неин син, родила го късно, нещо не било в ред с него.

Когато разбрала, че е болна от неизлечима болест, решила да го убие. Знаела, че сам няма да се справи, ще се превърне в скитник, а, не дай Боже, и в нещо по-лошо.

Проследила го и извършила злото, но казала на отец Николай, че го направила за добро. Времето, в което живеели, нямало да прости на слабите и на немощните. Грехът за неговата поява на този свят бил неин, неин трябвало да бъде и грехът за смъртта му.

Никой не остава чист, ако веднъж вече се е изцапал, но не тялото, а душата, това казала на отец Николай и добавила, че не иска прошка, а проклятие, и прякора й, Щръклица, никога да не се изговаря.

По онова време летата ставали все по-горещи, слънцето като че ли намразило земята и я обливало с потоци от лава, тревата изгаряла още преди да превърне себе си в зелен китеник, а цветята се събуждали омърлушени и в късните часове на деня вече приличали на изсушена трева.

Селата също изглеждали омърлушени, а и градовете. Между тях имало само една разлика: селата пустеели, а в градовете живеели повече хора, отколкото когато и да е по друго време.

Паро често повтаряше, че селата и градовете са като хората, раждат се, разрастват се и после залиняват и умират. Така се случило и с неговото село, то имало много имена през годините.

Последното, Прелест, никой не помни кога са го нарекли така, но табелите от двата му края, очукани от ветровете, честите градоносни облаци и следи от куршуми, оставени от ловци след неуспешен лов, напомняли неизвестните периоди в неговото съществуване.

И в тези, последните години от съществуването му, с изоставените килнати на една страна къщи и по-малко от дузината населени с немощни старци, чиито очи продължаваха да ровят земята пред нозете си, то продължаваше да намигва сутрин и вечер на небето, шегувайки се само със себе си, без да забелязва нищо в този негов предопределен, но красив край.

Загледан в изкривената табела над входа на последната селска кръчма със странния надпис НА КРАЯ НА СВЕТА, надпис, от който сега се четеше само РАЯ НА ЕТА, той, Паро, си спомни историята на Лета, момичето на Кольо Цинцара, последният геранджия, сиреч, човек който копае герани, кладенци по-дълбоки от двадесет метра, ровейки все надолу и надолу в земята, докато стигне до някоя от жилите на водата, за да я подари на стопанина на къщата и двора, и на растенията, и на животните, които не знаеха, а и нямаше как да знаят, защото бяха глухи и неми за мъката му.

Тази мъка и Паро изгори, превърна душата му в черен прах. Той самият беше намерил дъщерята на Цинцара край пътя, изхвърлена като ненужна вещ, разголена и с широко отворени очи, в които беше останала само болката от учудването, със следи от инжекции по ръцете и с кичур коса, който приличаше на увехнала роза.

Не заплака Цинцара, нито каза нещо, нито затвори очи, за да скрие болката си, взе прочутата си лопата, с която стигаше до водата, кръвта на тази земя, отиде в гробището и изкопа най-дълбокия гроб, който можеше да съществува, положи тялото на дъщеря си, после пласт по пласт я зави като одеяло от светлина и мрак, оформи гърбицата на живота - малка, красива могилка от пръст, а нея поръси с вода - нека дъщеря му да захрани безброй подземни ручеи и реки.

И седнал Цинцара до гроба, но не заплакал, така го и намерили, вкочанен, а двете му ръце продължавали да стискат дръжката на лопатата…

По-късно откриха убийците на момичето, но душата на Паро не прие нито наказанието, нито вината на наркотиците, а още по-малко обяснението, че младежта вече се увличала по други забавления, както не прие и мълчанието на селото, сякаш човек може да има едно и също дете, когато си поиска.

Той единствен изпрати Цинцара до последния му дом, направи същото, което приятелят му беше сторил, погребвайки дъщеря си, после седна до гроба и дълго се взира в умиращия следобед и в потъващата в сълзите на мрака нощ.

И заслушан в крехкия шепот на вятъра, чу проклятието, изречено от устните на хората, онези, чиито гласове вече заглъхваха в канонадата на алчността, лишеното от смисъл богатство, безбожието и преклонението пред силата, превърнала духа в гробищен парк, а живота в излишен товар за бедните и беззащитните.

И той, Паро, беше човекът, който затвори последната врата, вратата на своята къща.

И застанал отпред, взирайки се в пустата тишина, увиснала на бесилото на времето, кимна с глава, заора поглед в земята, все същата земя, която газеше от над осемдесет години, внезапно и за себе си я прокле.

Не защото я мразеше, а поради своята, човешката слабост, че не беше я опазил от бедите, както никой друг не беше се и опитал да го направи.

Хората бяха се превърнали не в неин придатък, а тя беше станала техен роб.

Чу проскърцването на нечия незаключена врата, кикота на изчезналите кучета, чу и гласа на Цинцара някъде отдолу, но и отгоре, и отстрани, и отвсякъде, и разбра, че не той, Паро, се сбогува със селото, а то, селото, се сбогуваше него.

И заплака.