Йоан Нечев

РОЗОБЕР ПО ПОДРАЗБИРАНЕ 8

Госпожа Флора много се натъжи, когато любимата й болонка на име Манти бавно обиколи всяко кътче от апартамента, където бе прекарала целия си живот, легна в краката й и умря. Тя прекара цяла седмица в печал и спомени, разглеждайки снимките на това прекрасно животно. Заедно със съпруга й Тишо Перото погребаха Манти под любимото му дърво в подножието на Балкана. Но това не утеши романтичната душа на госпожа Флора.

Две седмици след печалния край на любимеца й, тя изтърси от една шумолешка, както казваха на тънките изкуствени торбички за пазаруване, пред очите на майка й и съпруга си едно черно като въглен кученце, което тежеше около килограм и половина. То се озърна и пак се напъха в шумолешката.

Госпожа Флора извади един кашон и старателно го застла с чиста хавлиена кърпа. После извади кученцето и го настани във временното му жилище. Интересното за всички беше, че то нито скимтеше, нито лаеше, а бе необикновено мълчаливо.

- Стресирано е, горкото - обясни госпожа Флора. - Намерих го в двора на една стара жена, която държеше седем кученца в една счупена щайга. Избрах си тоя фъстък, защото е мъжки пол и защото беше най-ококорено от всички. Не се ли радвате?

- Аз не се радвам особено - заяви майка й, госпожа Иванка. - Кучето изглежда е помиярче. Бих предпочела расово животно като Манти или като Ая, далматинката на кафяви петна.

- Но това няма значение, мамо! - възкликна госпожа Флора. - Важното е как ще го възпитаме и това, че ще го дарим с обич.

- Е, станалото-станало - въздъхна господин Тишо Перото, който беше писател и нереализиран художник. - Такъв ни бил късмета. Има ли си име?

- Ние трябва да го кръстим. Та то е само на един месец, горкото! Още не знае къде се намира и защо е всичко това около него.

- Ние също не знаем - обясни философски съпругът й. - Не знаем откъде идваме, нито накъде отиваме, най-малкото пък защо… При все, че сме хора. А всъщност кученцето това въобще не го интересува. Колкото до името, предлагам да го наречем Късметчо или Лъки, защото в крайна сметка е извадил късмет.

- Точно така! - обади се тъща му. - Името Лъки ми харесва.

- Много обикновено ми се струва - заяви госпожа Флора. - Такова име носи всяко второ куче. Защо да не го наречем Пушкин?

- И да го гръмнат след шест години? - учуди се съпругът й. - Такава ще е горе-долу възрастта на руския поет, когато Дантес го е застрелял на дуел. Всеизвестно е, че една кучешка година се равнява на седем човешки.

- А не може ли да е Мурджо? - обади се пак госпожа Иванка. - Татко ми имаше на село куче с такова име…

- Мамо! - ужаси се госпожа Флора. - Всички селски кучета се казват Мурджо. Аз искам нещо изискано и романтично.

- Тогава да го кръстим Шопен - предложи Тишо. - Или Бородин? А защо не Бах или Чимароза?

-  Измислих! - извика госпожа Флора. - Ще го кръстим Вивалди. Така и през четирите годишни времена ще му е добре.

- Е, благодаря поне, че не е Пендерецки - въздъхна облекчено съпругът й.

- Кой пък е тоя?  -  запита тъща му.

- Съвременен полски композитор - обясни всезнаещият й зет. - Почитател на додекафонията и близък приятел на Горецки.

- Боже, какви идиоти се раждат на земята! - прекръсти се госпожа Иванка.

Така Вивалди заживя при новото си семейство. Впоследствие се оказа, че той е нещо като бордър-коли, от ония кучета, дето ги използват за пазачи. Това личеше особено, когато тичаше по дългата тераса и лаеше като луд по всичко минаващо отдолу. Защото апартаментът се намираше на първият етаж в малкия блок.

Когато Вивалди навърши две години, стана ясно, че не обича да го пипат. Той се озъбваше и ако го докоснеха, хапеше. Другата му странност беше, че не обичаше водата. Когато при една от семейните разходки с него, Тишо предложи да го научат да плува, госпожа Флора обясни, че всички кучета умеят това и без да ги учи някой. Но писателят просто го грабна и го хвърли в Стара река, която течеше под сенките на диви кестени и върби в парка „Беш бунар”, близо до тях. Вивалди, разбира се, доплува до брега, но и се озъби. Никой не повтори опита. Това остана и единствената баня за порасналия вече Вивалди, който между другото, беше станал красавец. Вече тежеше тридесет и пет килограма и само гърбът му си остана черен, а коремът бял. Но иначе преливаше в богатата гама от неалолитанско жълто и веронезе.

Той претърпя и други трансформации. Беше кастриран по препоръка на ветеринарния лекар, който му правеше всички необходими ваксинации. Същият лекар твърдеше, че това ще намали агресивността му и ще му гарантира по-дълъг живот.

За новото му семейство съдбата също не пожали своите изненади. Една година те прекараха без ток, защото госпожа Флора беше безработна, а Тишо изхранваше семейството с ангажиментите си на недипломиран художник. Той рисуваше плакати и портрети на Ленин и Тодор Живков, а веднъж извади късмет да му поръчат украсата на площада за тържествата в Клисура. Междувременно госпожа Флора стана шивачка в една частна шивашка фирма и нищеше конците на готовите фланелки.

Но годините минаваха и Тишо започна да прави изложби. Отначало заедно с местните художници, а после и самостоятелни. Това укрепи семейния бюджет и всички заживяха горе-долу нормално. Госпожа Флора напусна частната шивашка фирма и започна работа като начална учителка, което съответстваше на висшето й образование.

Но за какво ви разказвам всичко това? Защото нещата в живота непрекъснато се променят и се стигна дотам, че апартамента им го взеха заради непосилната ипотека, а господин Тишо Перото се пенсионира по възраст. След време госпожа Флора я съкратиха от училище, понеже си позволи дързостта да се разболее за една седмица, а кой знае защо, болничния й лист бе обявен за невалиден.

Така се стигна до розите, които двамата съпрузи сега беряха, за да има какво да яде семейството. Но те приеха това като урок на съдбата и даже благодариха на Бога за неочаквания дар. Дали това беше мъдрост или нещо друго, никой не знаеше.

А Вивалди, вече дванадесетгодишен, по цял ден спеше, а когато му доскучаваше лаеше от терасата на третия етаж на взетия под наем апартамент по прелитащите птици…

РОЗОБЕР  ПО ПОДРАЗБИРАНЕ 9

Тя беше кротка и мила жена, любимата тъща на писателя Тишо Перото. Намираше се в разцвета на оная достолепна възраст, която при жените започва на тридесет и няколко години и продължава без да се променя до дълбока старост. Госпожа Иванка беше на осемдесет и шест години. Зет й Тишо често се питаше дали и той ще доживее до толкова, но му се виждаше малко вероятно. Всеизвестно е, че жените са по-издръжливият пол. За какво им е това е съвсем друга работа. Писателят си го обясняваше с естествената им потребност да имат контрол върху нещата.

Впрочем, да се върнем на госпожа Иванка. Тя беше живяла целия си съзнателен живот, когато обръщението „госпожа” бе заклеймено като буржоазно и бе заменено с по-общата дума „другарка” Другарка на какво и на кого не се уточняваше. Мъжете пък бяха  „другари”, вероятно на другарката. Или на всичко, за което можеха да се сетят. Но госпожа Иванка не беше дори „другарка” като хората. Защото бе записана в комунистическите архиви като дъщеря на класовия враг.

С други думи, тя бе имала нещастието да се роди в семейството на стражар. Затова цял живот я бяха подмятали като неблагонадеждна и, с малки изключения, не й беше позволено да започне никъде работа. Все пак тя успява да се омъжи за военен и да стане майка на госпожа Флора. Съпругът й старшина Димитър получава инфаркт на петдесет и пет години и си отива от този свят, а няколко години след това дъщеря й се омъжва за писателя Тихомир Перовски с творчески псевдоним Тишо Перото. Това е накратко житейската драма на госпожа Иванка.

Все пак тя не се озлоби на живота и не се превърна във вечно мърмореща и недоволна от всичко жена. Предимно лежеше на любимия си диван и гледаше телевизия. Това че гледаше, не значеше, че кой знае колко се интересуваше за какво е предаването. Когато й задаваха подобен въпрос, обикновено отговорът беше:

- Ами, не знам. Бях се отнесла нанякъде…

Госпожа Иванка постоянно се отнасяше нанякъде. Обикновено към село Зелениково, където се бе родила и омъжила за момъка Димитър.

Друга нейна особеност беше, че вечно я болеше главата, особено когато се събудеше, а това ставаше по няколко пъти на ден. Лекарите само вдигаха рамене. А тя искаше хапче, което не винаги получаваше, защото можеше да го поиска на всеки петнадесет минути. А това значеше да се отрови само в рамките на един ден.

Когато огладнееше, госпожа Иванка заявяваше това със стандартното си изречение:

- Яде ми се, но не знам какво да ям.

Работата на околните беше да разберат какво всъщност й се яде и това ставаше след обстоен разпит, от който така и нищо не разбираха. Любимото й ястие беше печени на скара кебапчета, луканка и особено банани. От тях можеше да изяде неопределено количество. Обичаше и риба, независимо как бе приготвена. Що се отнасяше до нещата, до които даже не се докосваше, това бяха чесън, всякакви разновидности на лука, зеленчуци и карантия. И като венец на всичко обожаваше палачинки и баница, както и всички сладкарски изделия без изключение. Това не се отразяваше на килограмите й. Тя си оставаше слаба, колкото и каквото да ядеше.

Едно от основните неща, които правеше, беше да забравя. След няколко минути всичко случило се преставаше да съществува за нея, включително времето и пространството. Никой, в това число и Айнщайн, не можеше да я убеди в противното. Посред обяд можеше да попита дъщеря си защо е станала през нощта и кога ще си ходят в къщи, след като вече цяла година бяха на квартира. Вечерта заявяваше на всички, че цял ден  нищо не е сложила в устата си.

Това, че забравяше не й пречеше да се интересува от всичко наоколо. Ако успееше да фокусира някой на екрана, искаше непременно да научи името му, което веднага забравяше. Зет й, Тишо Перото очакваше всеки миг да го попитат кой е той и какво прави тук, при положение, че от двадесет години бяха заедно.

- Боже мой! - казваше той на госпожа Флора. - С ужас си мисля за времето, когато любимата тъща ще ми тегли ножа през нощта, убедена, че съм се промъкнал при дъщеря й, за да поругая честта й.

- Тя не е кръвожадна! - възразяваше жена му. - А и ти вече отдавна не правиш такива работи.

- Какви работи? - учудваше се Тишо.

- Тихомире! - не издържа госпожа Флора. - Ти за какво се ожени за мен?

- Ами… забравих - отвръщаше той.

- Не може да не помниш какво ти харесваше най-много - настояваше госпожа Флора.

- Сетих се! - усмихна се писателят. - Да ходим заедно за риба…

- Че кога съм ходила с теб за риба? След като и ти не си ходил - не вярваше на ушите си жена му.

- Тогава нищо не разбирам… - вдигна рамене Тишо. - Трябва да съм бил пиян. Хайде вече да си лягаме, че ще се успим за розите утре…

- Знаеш ли, скъпи, какво си казали едни пенсионери, когато край тях минало едно хубаво момиче? - прошепна госпожа Флора на съпруга си вече в семейното ложе.

- Какво? - попита сънено писателят.

- Първият казал: „Ей, това младото да го хванеш, пък да го целуваш, целуваш…” Вторият казал: „ Ех, като го хванеш, да го мачкаш, мачкаш…”

- А третият? - прозя се Тишо.

- Третият се почесал по главата и им казал: „Абе, май имаше още нещо…”  -  завърши госпожа Флора и се сгуши до съпруга си.

Но писателят Тишо Перото беше вече заспал…

РОЗОБЕР  ПО ПОДРАЗБИРАНЕ 10

Момчето беше високо и мургаво. Все пак нещо подсети Тишо Перото, че не принадлежеше към циганската раса или така наречените роми. То береше пъргаво розите и си личеше, че има опит в тая работа. Найлоновият чувал, който влачеше със себе си, беше почти пълен и представляваше нещо като продълговат розов балон, обсипан със зелени точици, докато Тишовия беше до някъде към средата.

Дъждът или по-точно ситният ръмеж беше престанал, но от влагата и калта между редовете нямаше спасение.

- Това е - рече момчето, без да се обръща конкретно към някого. - Тоя ред май свърши…

- До мен има един празен - обади се писателят. - Много си бърз.

- Напротив, много съм бавен - отвърна момчето и погледна към него. - Не си ли малко стар за тая работа?

- Харесва ми - рече Тишо. - За разлика от времето. Откъде си?

- Откъде ли не - изправи се момчето. Беше високо и слабо. - Преди седмица се върнах от Англия.

- Как са англичанките? - реши да продължи разговора писателят.

- Все още са с конски физиономии - ухили се момчето. - Какво ти пука?

- Ами, да беше си стоял при нашите красавици. И тук имаме дъжд, не само на острова…

- Ама няма пари - рече момчето и продължи да бере. - Как ти е името бе, деде?

- Дядо Коледа - отвърна Тишо. - Ами твоето?

- Аз съм Валери.

- Откъде се намери, Валери? - изрецитира писателят.

- От Карлово съм - рече момчето. - Колко набрахте вчера с булката?

- Двайсет и седем килограма.

- Слабо… - промърмори Валери.

- А сега, де… - учуди се Тишо. - Ами самият ти колко набра?

- И аз слабо. Към двайсет и пет.

- На това слабо ли му викаш? - рече писателят. - Та ти си сам.

- Циганорите набраха към седемдесет - завъртя глава Валери.

- Тях не ги брой! Те са цял клан и отгоре.

В този момент телефонът на Тишо се обади.

- Бабата - кимна той на момчето. - Кажи, гадже!

- Бива си ви - измърмори Валери. - Щом и досега си викате гаджета…

- Тихомире, къде си? - попита госпожа Флора.

- На края на реда, бейби - отвърна той. - Ако не се удавя в калта, може и да се видим някой ден…

- Напълни ли чувала?

- Половината е пълен с въздух - уведоми я дядо Коледа.

- Тогава ела да ми помогнеш! - рече госпожа Флора. - В моя няма въздух. Олеле, във врата ми влезе щипалка!

- Горката! - съчувства й Тишо.

- Прав си, постоянно ме лазят…

- Имах предвид щипалката - вметна съпругът й. - Сигурно си е глътнала езика.

Госпожа Флора веднага затвори възмутено телефона.

- Браво, деде! - обади се Валери. - Какво беше това за щипалката?

- Щипалки има навсякъде, младо - въздъхна Тишо. - Ако им обръщаме внимание, няма да ни остане време за нищо друго.

Високото момче само поклати глава и продължи надолу по реда си.

Телефонът отново иззвъня.

- Къде се отплесна? - попита госпожа Флора. - Докога ще те чакам?

- Току-що осъзнах, скъпа, че човек не трябва да се разсейва.

- Защо ми го казваш?

- Заради щипалките, но това не е важното. Основното е духът.

- Боже, Тихомире, какво става с теб? - гласът на госпожата изведнъж прозвуча разтревожено.

- Нищо ми няма. Освен, че се замислих…

- Престани да философстваш! - прекъсна го госпожата. - Няма сама да мъкна чувала. Без ръце останах…

- Остави го на реда! - рече Тишо. - След малко ще мина да го взема.

- Ако е още тук - викна изнервено госпожа Флора.

- Добре, де… Идвам  - рече писателят и помъкна натежалите си обувки обратно към бараката.

- Ей, Тишо! - извика му някой от съседния ред.

Той обърна глава и видя бай Георги с бейзболната шапка на главата.

- Как е? - попита собственикът на розите.

- Нападение от щипалки - отвърна Тишо. - Какво правят тук, при розите?

- Миришат ги - отвърна бай Георги. - Да не би да ти пречат?

- Изядоха жена ми - уведоми го литературният розоберач.

- Хич да не ти пука! - рече дядката. - Ще почерпиш, че си се отървал…

- Де тоя късмет! - каза на себе си Тишо.  - Абе, бай Георги, що не спретнеш тука една ферма за щипалки? Ще ги изнасяш за Китай и Сингапур. Там ги ядат пържени и печени на скара. Голям бизнес ще завъртиш. И без това в Европейския съюз вече се говори, че розите са отровни…

- Баба им е отровна! - викна собственикът. - Сега пък розите им пречат…

- Не се бъркам в голямата политика - махна с ръка Тишо Перото и се понесе към чакащата го госпожа Флора.

Както всичко останало и този мокър розобер завърши най-после.

- Бай Георги, колко дни още ще берем рози според теб? - попита писателят седяшия зад волана на буса собственик на розовата плантация.

- Два или три дни най-много - отвърна навъсено бай Георги, вперил поглед в изровения асфалтов път.

- Ами ако пекне слънце? - попита седналата между тях госпожа Флора.

- Ако пекне, ама не ще - процеди през зъби бай Георги.

Пътуваха обратно към града. Беше около единадесет и половина. Небето отново бе задръстено с черни облаци. После пак заваля ситно и противно.

- Голям късмет извадихме! - подхвърли Тишо. - Всяка година ли е така?

- Различно - каза кратко шофьорът.

Явно, не му се говореше на тая тема. Той ги остави на обичайното място близо до квартирата им и Тишо усети, че му се допи.

- Какво ще кажеш да се почерпим? - предложи той на госпожа Флора. - Послучай времето, дето за нищо друго не става или късмета, дето никакъв го няма.

- Бива - отвърна тя и двамата се запътиха към близкия магазин „Омега” от другата страна на улицата.

Накратко, тая нощ писателят Тишо Перото се напи. Освен литъра водка, който изпи почти сам, той изсмука и двулитровата бутилка с бира „Бургас”, която донесоха.

На другия ден отраканият берач на рози установи, че краката не го държат. Въпреки това, той храбро се качи в буса и слезе пред барачката със счупения стол. Но явно не прецени силите си, защото освен да седне на него, не можа да направи нищо друго. Кръстът го преряза, краката му се вдървиха, стана му лошо и какво ли още не.

Към десет часа бай Георги го откара обратно, госпожа Флора остана да бере рози.

- Извинявай, наборе! - каза Тишо по пътя за града.

- Е, не сме първа младост - отвърна собственикът. - Почини си и ще се оправиш.

На другия ден писателят също не можа да стигне до розите. Въпреки че настояваше, госпожа Флора категорично му забрани и отново отиде да бере сама.

С това розоберът за тази година завърши.

Бай Георги се разплати с госпожа Флора и повече не се обади.

- Sic transit gloria mundi - обобщи розовата десетдневка Тишо Перото. - Свърши.

- Ама аз не съм свършила с теб - каза госпожа Флора и започна да го рендосва за последните му изпълнения…