ПИСМОТО
Цял ден й се плачеше. Ей-така, безпричинно, макар че само да си мръднеше пръста и поне дузина причини мигом щяха да се явят пред нея.
Представи си ги строени до стената в коридора - с бонета и бели готварски престилки (и защо пък с престилки?!) - и спазъмът отстъпи място на една анемична усмивка.
След усмивката дойде успокоението - то имаше вкус на среднощен валидол: равен и неопределен вкус на студена ламарина.
Стоеше до шкафчето в антрето - в линеещата светлина на свечеряването голямото огледало я отразяваше като светло продълговато петно.
Беше решила да си тръгне по-рано. Преддверието наподобяваше площад „Етоал” - от него артериите на коридорите се разклоняваха към спалните, гостната, кухнята, трапезарията и сервизните помещения. Оттук се виждаше извивката на стълбището към горния етаж.
Въздъхна и си помисли, че никога не е чувствала тази къща като дом. И както мислено вече прекрачваше в бъдещото си отсъствие, всичките й сетива се напрегнаха в някакъв детински опит да задържат гъстия букет усещания, в който се носеха миризмите на лакирано дърво, ванилия и измит с освежители под.
И мекотата на мокета, и шумовете, скрити по ъглите, в паркета и тавана, и двете кучета, които определено щяха да й липсват. И много други неща, които по-късно щеше да си спомня поотделно.
Вниманието й привлече едно от писмата на шкафчето - почеркът върху плика й се стори познат. Не се поддаде на изкушението. Не си струваше усилието, пък и нямаше смисъл.
Бяха си казали всичко. Макар че да кажеш всичко в такива случаи е достатъчна само една дума. Просто и ясно. Останалото е агония.
Агонизираха достатъчно: дълги и бездетни разговори, в които разплитаха съвместното си житие и се опитваха да намотаят на личните си кълба изпокъсаната му прежда; безполезни атаки и отбрани, окопни сражения, отстъпления, помирения и гняв…
Е, войната свърши.
Стенният часовник не я стресна, но на петия удар й хрумна, че тук е като нейната лаборатория в болницата, че в тая просторна, пълна с несбъднати надежди епруветка не смята броя на червените и белите кръвни телца - пресмяташе себе си в миналото на надеждите и големите очаквания.
Очакването задушава. То е като дълбоката вода за неопитния плувец. Колко време остава до удавянето? И колко до прераждането, ако ти е писано? (Пръстите й неволно докоснаха грапавината на плика и отскочиха, опарени от неизвестното.)
И като какъв ще се преродиш - с човешки вид ли, с друго име, лице, кожа, самоличност, местожителство? И там - в това далечно, невъобразимо там - ще се срещнат ли изобщо?
И защо да се срещат - нали и тук се срещнаха, нали искаха да живеят на пълни обороти, нали искаше да е свободна и да е с него!
Беше уморена от надежди. Видя ги като купчина консервни кутии, подредени по години на рафтовете в килера. Странното беше само как това минало определя сегашното и променя бъдещето ни! И на кон - беше казал някой от големите, - не можеш да избягаш от съдбата си.
Беше бягала неведнъж, но не можа да си представи посоката на бягството от тоя дом. Дом ли напускаше? Ръжда и течове - това оставяше тук подир толкова опити за ремонт, толкова усилия за поддръжка на огъня, толкова самообвинения…
А самото бягство какво е? Променяш навиците си, променяш вкусовете, да кажем и външния вид, а с него - очакванията си: променяш се отново и отново, отвън и отвътре в онзи човек, който винаги си бил и ще бъдеш.
Но един ден разбираш, че самият ти си минало, че ти си онова нещастно същество, застанало пред портата на собствените си неудовлетворени копнежи.
Мигновеното колебание я накара приседне на портмантото. Тогава чу драскането по външната врата и скимтенето, с което във вестибюла нахлуха двете кучета. Гледаше как размахват радостно опашки и разбра, че е спряла да очаква.
Реши да започне да живее.
