Желязко Железни

Аз и Иван от деца се свързахме и до смъртта му бяхме почти заедно - в родния ни град Чирпан, в Пловдив, София, Чепино и другаде.

Когато ни се налагаше да живеем разделени по семейни и други причини, ние пак поддържахме връзка чрез писма и гостувания. Даже през Първата световна война, когато Иван беше войник-аеропланист в Удово, не се минаваше и седмица да не ми пише.

Toй беше много редовен и старателен в кореспонденцията си, но желаеше н неговите прнятели да бъдат такива.

Не получеше ли писмо навреме, той беше рязък и критичен. Така например в едно писмо от Удово ми пише: „Поздрави Узуна и му кажи да пише, че дявол ще го вземе, ха!…” (Отнася се за Борис Узунов).

А за Никола Гарвалов ми писа: ,,Накарах Георги Жечев да помести разказа му на тоя мързеливец, та дано се стресне и да бъде точен и в писмата си.”

Toй иронизираше и мене, когато писмата ми закъсняваха: „На Желязко времето все не му стига - Желязко няма време!…” Той водеше огромна кореспонденция и всякога смогваше да бъде точен н да си ocигури време да работи и да пише.

Отначало сътрудничеше в разни хумористични списания и вестници, но най-много във вестник „К’во да е”. Тогава беше на мода да сн кводаист. И за това този хумористичен вестник имаше много сътрудници и хилядобройни читатели.

Почти в цяла България бяха създадени хумористични дружества, членовете на които се свързваха писмено или лично помежду си, или чрез вестник „К’во да е”.

Чнрпанското хумористично дружество носеше името „Момин кикот” с ръкописен орган „В недрата на Амура” с редактор Иван Хаджимарчев.

В дружеството влизаха над десет души, които бяха редовни сътрудници, които бяха редовни сътрудници на вестник „К’во да е”. Често пъти до късни нощи сме стояли и съчинителствували. Иван беше най-продуктивен творец на епиграми.

На една тетрадка, предадена ми след Девети септември 1944 година от Стефан Дженев, имаше подредени стихове от Първата световна война, повечето от Иван, и то все хумористични, в в духа на времето п местния военен фолклор.

Епиграми за разни Армади и Дулцинеи, любовни посвещения и зяплювски закачки - повечето печатани във вестник „К’во да е”.

След войната Иван се установи в София, където аз учех като частен ученик. Toй живееше на улица „Веслец”, аз - на „Търговска”. Срещахме се винаги до будката на ъгъла на бул. ,Дондуков” и ул. „Търговска”.

При една такава среша, в момента, когато се канехме да тръгваме, Иван ме дръпна и извика възторжено:

„Чaкaй … Ще те запозная с Ведбал.”

След като се запознахме, Иван и Смирненски доста си побъбриха на стихотворен и римов език, в мое чинно присъствие, както бе прието тогава, от което и Смирненски не правеше изключение.

По едно време Христо спря за миг, махна отсечено с ръка и каза: „Дохай ще ми ще”, което значеше: „Хайде, ще идем!” и ни подхвана интимно под ръце. Тръгнахме към редакцията на вестник „К’во да е”.

Там заварихме Вачковчето (Тодор Вачков) и Джордж Месечни (Георги Тодоров Димитров) да се карат в присъствието на Вердела (редактора Александър Едрев) чий материал да избутат, за да сложат повече свои творби в новия брой на вестника.

Те бяха любимците на Вердела. Като ни видяха, замлъкнаха виновно и само се спогледаха неудовлетворително, котешки. Вердела ни посрещна неизказано радушно, с прегръдки. В разговора с особено внимание се отнасяше към Смирненски. Накрая Смирненски му даде свой материал-злободневка.

После се разходихме в Борисовата градина (сега Парка на свободата), а на връщане си уговорихме среща за вечерта. Иван Хаджимарчев и Христо Смирненски много се тачеха и дружбата им беше почти братска.

Ходеха заедно по санаториуми. И двамата боледуваха от една и съща болест, и двамата се лекуваха. Иван позакрепна благодарение на някакъв „cвой режим”, както обичаше да казва.

На улица „Търговска” имаше едно кафене. Кафеджията се казваше бaй Иванчо и кафенето носеше неговото име. Toвa беше тогава Парнаса на София. Помещението беше малко, само няколко квадрата.

Стените му бяха обкичени с всевъзможни карикатури на тогавашни културни величия, някои от които са още живи, и на първо място карикатурата на бай Иванчо.

Кафенето приемаше и изпращаше цяла София. То бе любимото място на Иван и Христо, където канеха и мене понякога. Не е лъжа, че Иван и Смирненски често са „зяпали” към девическата гимназия, за която говори Смирненски, а Иван ми е казвал колко гевреци са изяли.

Ние, младите литературни творци, живеехме почти в непоносима, безкрайна бедност. Ала никой от нас не се отчайваше и не се продаде на буржоазната жълта преса. Ние работехме и се борехме със силна вяра в себе си, че ще настъпи лъчезарното слънце на нашата бедна улица.

И не се излъгахме.

———————–

Възпоменателен лист „Иван Хаджимарчев”, 15 декември 1968 г.