ЗА ИЗКУСТВОТО
Из „Размисли” (1973; 1980)
Не зная друг народ с такива два празника:
Двадесет и четвърти май - ден пролетен, ден на живота, на писмеността, на културата, на изкуството.
Втори юни - ден пролетен, ден на смъртта, - но единствено като апология на живота, ден Ботев - на революцията и на поезията.
Няма друг народ с такива два празника - това е не самоизтъкване, а самозадължаване…
„Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе” - до Венета. И до другарите си от Централния революционен комитет: „Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество”. Тия думи на Ботев, които винаги чуваме усилени с гърма на Околчица, ни казват повече, отколкото томища на тема: дългът на писателя, интимна и гражданска лирика, личност и творба.
Много лесно е да се разберат тия най-ясни думи, а колко трудно стават живот и творба.
Само защото излезе от своето време и проникна в тъмнините на миналото и бъдното, Ботев върви през Времето.
Големия поет го четат съвременниците му. Великия - Времето.
Преди да мислиш как да пишеш - трябва да мислиш как да живееш.
Писателят трябва да носи света у себе си. Сам да бъде светът. Той може да постигне това - но единствено ако го познава.
Има смисъл да си писател само ако без тебе сегашните и утрешните хора не биха могли да разберат поне чертичка от днешния ден.
Писателят трябва да пише само творба, която е нужна нему, но самият той трябва да бъде такъв, че тя да стане нужна и на хората. На малко хора - и това е достатъчно. А на цял народ - значи на човека - то е вече мисия.
Смъртта на поета е по-страшна от гибелта на героя: героят загива в апогея си, а знаем ли какво още би дал поетът?
* * *
Много лесно улавяме дали певецът пее спокойно, с възможности да вземе цяла гама по-високо, или се дере с последни усилия, да не говорим за тембъра - благороден или креслив. Макар по-трудно уловимо, така е и с писателя: все пак разбираш дали с последни сили, изчерпан, е написал своята творба, или носи у себе си още много истини - подводната част на айсберга.
Бих сравнил творческия процес у писателя с полета на самолета. Вече зареден с гориво, самолетът бавно загрява, една след друга завърта перките, неохотно, тромаво се поклаща по пистата, там започва върховното напрежение - колебания, раздрусвания на място, после луд полет, леко откъсване от земята, лети все по-бързо, по-високо, нови и нови простори - и вече най-важното: да не се губи височина, само да не се губи височина - иначе - гибел… И завършекът: майсторско, щастливо приземяване. Краят на книгата…
Творчеството е винаги спор - отрицание или утвърждение. Работникът, който прави красиви мебели, порицава бракоделеца-разсипник. Свежата, душевна статия е присъда над пустословеца - демагог и езиков разсипник… И така нататък и така нататък - нека всеки продължи за себе си.
Навярно много преди Гогол - изгорил втория том на „Мъртви души”, преди Рахманинов - унищожил своята Първа симфония, големите творци знаят, че един провал - пред себе си или на сцена - още нищо не значи, че тържеството ще дойде, наскоро или след век - и все пак мнозина унищожават свои ръкописи.
Не бива, не бива! - какви ли творби погиват…
Но може би това е едно от величията на таланта?
Колко жалко е - да не си изгорил нито един свой ръкопис…
За писателя всяка книга е едно раждане и същевременно - едно умиране. Колко хубаво е, когато тя стане и едно безсмъртие…
Често писателското прозрение е по-дълбоко - в същността на явленията и в пластовете на времето, - отколкото научните постижения на историка. Да не говорим - по живoст…
Като четях „Диалози” на Лукиан, губех чувството, че са писани преди осемнадесет века. „Разговори на мъртвите” в ада ми се струваха мисли на съвременен писател, отдаден само на „съвременната тема”. Може би това се нарича безсмъртие?
Страданието може да стане истинско щастие - когато се превръща в човечност и творчество.
Трябва повече да казваме, не да повтаряме. Вместо да повториш, след хиляди хора вярното, ала известното, кажи нещо сам - но да го повтори поне един човек!
Няма нищо смущаващо в това да си пристрастен към един голям писател и да го призоваваш всякога, когато искаш да докажеш своята правота. Просто - ти изразяваш себе си. Утвърждаваш - и в себе си! - своето убеждение. Използваш опита на човечеството. Мислите на един голям писател винаги са опит на човечеството.
Да обичаш един писател, не значи непременно да следваш неговия творчески маниер.
Силна е не оная мисъл, която сама си отива, а тази, която пъдиш и тя не те оставя.
Човекът е силен с това, че може да обича и несъществуващото. И да живее с него. Особено - творецът.
Ако нямаш удовлетворението да живееш и с една илюзия, никога не ще създадеш нещо реално в изкуството.
Писателят може да не се съобразява с граматиката. Но единствено - ако я знае до съвършенство.
Мисли винаги, че пишеш след Толстой. Но пиши, като че той не е съществувал.
Ненавиждам всичко, което става конюнктура. Дори да е „прогресивно” (в своя век видях и това!), да не говорим, ако венцехвали назадничавото. Убийствена дума: конюнктурщик!
Писателят трябва да се стреми единствено към това: да бъде той самият. Докрай той. Това значи - да бъде личност. Ако е голяма - чудесно. Но честна - задължително!
Творецо, имай слабостта винаги да се тревожиш, да се „страхуваш” - за своята работа, за своето име, за своята страна. Остави „безстрашните” - с „храбростта” си те стават гробокопачи.
Отричането между рязко различни творци може да бъде творческо: като защита и развитие на собствените художествени принципи. Толстой не харесва Шекспир. Маяковски - Булгаков. Гео Милев - кого ли не… Но когато се отричат близки по натюрел творци, склонен съм да видя в това пристрастие и завист.
Търпимост към критиката може да проявява само търпим писател.
Писателят не само има право - длъжен е да мисли за своя Пантеон. Или поне - за бюст-паметник… Единствено като мисли върху това, което пише.
Най-високата смелост на писателя е искреността. И не само когато искреността му засяга режими, институции, силни хора. Тогава преследването - с думи или с изстрел - идва външно, понякога благодатно: по-сигурно води в безсмъртието… Най-много сили трябват за оная искреност, чрез която писателят отваря своята душа - и хората, с цялата си благородна или ниска любознателност, нахлуват в нея. Кой какво ще види, кой какво ще вземе? Тази мисъл ми се изясни, като четях „Щилер” на Макс Фриш. Такова дълбоко, едва поносимо проникновение в психиката на жената, в отношенията мъж - жена и особено в душевността на мъжа, навярно е платено с личен опит. Не непременно точно такъв, но читателят ще му го припише: един ли писател е трябвало да настоява - да не го смесват с героите му? Но за да стигне до истината, творецът поема и тоя тежък риск.
Неприятна е тая маска, която си слагат някои хора на изкуството: „Аз със скромните си усилия…” „Дано зрителите бъдат снизходителни…” „Зная, моите стихове са несравнимо по-слаби от подвига на…” Пък ти да му го кажеш - ще те изяде! И защо ни поднася нещо, от което сам се стеснява?
Бъди творец - изправен, достоен - и в творбата си, и в осанката си!
Ако си истински писател, не се тревожи, че си „закрит”. Предстои ти радостта да те открият.
Писателят може да намрази някое свое произведение, заченато от измамна
идея или двулик човек, както майката - дете от мъж, който я е изнасилил или
измамил. Може и да се откаже от него. Но как да го убие?
Писателят повече от жената - трябва да се пази от изнасилване и прелъстяване.
* * *
Понякога шестдесет години ми се струват ужасно много: когато помисля
колко малко остават. Друг път се чувствам неопитен юноша: когато се бъхтам да
започна нова работа. Шестдесет никога не е равно на шестдесет…
Колкото растеш, толкова по-трудно пишеш: все по-ясно виждаш какви недостижими върхове има Балканът на родната литература. И Хималаите на световната!… Така може да стигнеш до пълно обезсмисляне на своята работа. Тогава обърни се назад не за да се утешиш, че има по-ниско от тебе, а за да прецениш дали си стигнал някаква своя височинка. Може твоето творчество да бъде една малка полянка, на която хората, устремени към върховете, ще се спрат да видят света тъкмо от тоя ъгъл, с твоите очи…
