Северина

Вървя пo булевард цар Освободител, срещам Димчо Дебелянов. Но той гордо отминава, не се спира, не ме поздравява. Изненадана, разтревожена се спирам:

- Дебелянов! Защо ме отминаваш? Не заслужавам ли поне един поздрав?

Toй се спира, гордо застава пред мен:

- Та аз Дебелянов ли съм? Не виждаш ли, че един важен господин минава край теб. Погледни по-добре - и прокарва ръка пo раменете си. Димчо е с нов костюм.

- Подари ми го Подвързачов, че му омръзнало да ме гледа окъсан… но ти не се тревожи: Исках само да се пошегувам и да изиграя ролята на „важен господин”.

- Разбрах, - му отговарям аз.

Огненото сърце на поета Димчо Дебелянов грее в нощта на живота. Toй е ранната зора на новия живот - радостен и щастлив…

После отидохме в Борисовата градина и заговорихме пак за звездите и лунните cияния…

- Ще ме чакаш!… - бяха последните думи на Димчо Дебелянов, когато замина за фронта.

Аз чаках… но той се не върна…

————————-

в. „Димчо Дебелянов. Тридесет години от смъртта му”, ноември 1946 г.