Ангел Христов

Светлината се ражда с глухарчетата и умира с тях. Така мисли Дарвин и продължава внимателно да събира нежните като далечен отглас рехави балончета, макар че и последния лъч на късната пролет вече се е разтопил в синкавия мрак.

В торбичката му има-няма петдесетина главички с рехавите си кичури. Всяко лято събираше достатъчно количество, за да си прави вино от глухарчета.

Никой не му вярваше, а и той не се сърдеше. Някога, преди десетилетия, е бил учител и от това време му останал прякора Дарвин без всякаква причина, преподавал природознание и не се интересувал от произхода на човека.

На седемдесет години изведнъж решил да произвежда вино от глухарчета. Не бил чел романа на Рей Бредбъри, хрумването му си било негово, плод от една разходка през първата година от пенсионирането му.

Не бил свикнал с внезапно пленилата го скука и след като по време на разходката видял цяло поле с глухарчета, взел решение да събере цвета от тях и да си създаде собствена марка вино.

Още първата пролет събрал достатъчно, за да произведе цели три литра вино и не само да го произведе, но и да го изпие наслаждавайки се на хрумването си.

Още от тогава започнали да се шегуват с него: Дарвин създал еволюционната теория за произхода на човека, а нашият Дарвин произвел вино от глухарчета.

От тогава Дарвин всяка пролет събирал цвета на глухарчетата, а до есента се грижел за ферментирането на божествената течност в специално закупените бутилки, запечатани с восък с неговия знак Д, защитен с подписите на най-добрите му приятели, които вече били опитали от любимия му еликсир.

Не рядко, седнали около някоя от масите в любимата си паркова кръчма със звънкото име „ЧВОРЪТ НА ЧВОРОВЕТЕ “, по-младите приятели на Дарвин се шегували с него:

- Колко глухарчета са необходими за десет килограма вино?

На което Дарвин винаги отговарял по един и същи начин:

- Николко, пияният не знае какво пие, а глухарчетата уважават тези мъже, които знаят колко да пият!

Един ден, било през една от онези пролети, когато дъждът и слънцето били лениви, нищо не тревожело пространството - така Дарвин наричаше небето над полетата от глухарчета - внезапно се извисила буря.

Облаците донесли градушка с големината на яйце, а ураганът, нещо нечувано по тези места, разровил земята и от нивата с глухарчетата не останало нищо.

В същият този ден Дарвин бил отишъл да види как се развиват растенията и станал свидетел на унищожителната буря. Той се скрил в една бостанска колиба, макар и подгизнал от дъжда, но отказал да си тръгне, наблюдавайки с болка вилнеещата стихия.

И той пръв видял пораженията, от глухарчетата нямало и следа.

Няколко дни по-късно Дарвин се разболял. Тъй като живеел сам в една от крайните къщи, за болестта му разбрали късно. По-старите му приятели го посетили първи, разпитвали го, давали му съвети, един от тях дори довел лекар, за всеки случай.

Както казал: човек и с лекар, и без лекар, и без поп може да си тръгне от този свят, но друго е някой да ти каже, че тялото може и да се предава, но не и духът на човека.

А в случая Дарвин искал да види отново полето с глухарчета, хей там, в края на света, на неговия свят, искал да направи още едно вино, макар и само няколко литра, и чак тогава да напусне този свят, който и без това нямал нужда от него, а и не само от него…

Дълго боледувал Дарвин, тялото му заслабнало, ребрата му се четели като прелките на стълбата, опряна зад къщата, но не се предавал, сънувал поляната с глухарчетата, но вече не я виждал такава, каквато била преди бурята, а грозна, изтърбушена безмилостно. И плакал.

Никой не знае пътеката, която му е начертала съдбата, но и никой не се изненадва, когато тази пътека, макар и тънка, вече почти незабележима, се промъквала напред и все напред, спускала се по скатовете на живата, пулсираща земя и се катерила по същите тези склонове към върховете и синкавата безбрежност на небето. Имало причина тревите да не я скрият и корените им да не я изпият.

Следващата пролет, в един ослепителен, ясен, бликащ направо от небето ден, пред дома на Дарвин спрели няколко коли.

Мъжете, слезли от тях, на различна възраст, от фотографа любител до един от най-старите приятели на безсилният вече Дарвин, влезли в къщата и го изнесли на ръце, внимателно го настанили в една от колите и мълчаливата колона се отправила към полето.

Дарвин полуседял, полулежал, взирайки се изненадан през страничния прозорец от задната седалка. Не пътували дълго, колите спрели една след друга, мъжете слезли и се отправили към потъналата в цветовете на глухарчетата поляна.

Двама от по-младите изостанали, вдигнали на ръце Дарвин и го понесли към края на поляната, поставили го да седне върху изсъхнал дънер и усмихнати му посочили поляната.

По нея вървели мъжете и събирали в книжни торбички цветовете на глухарчетата.

Дарвин отворил широко очи невярващо. Неговата поляна се възстановила, глухарчетата се люлеели весело, а неуморимите движения на мъжете го накарали да възкликне.

Те сякаш повтаряли неговите, плавни, сдържани, внимателни, нежни движения, подчертаващи огромната му любов, случайна като всяка любов, но искрена и беззвучна, за да бъде забелязана от случаен минувач.

Какво вино само щяло да стане, помислил и уморено затворил очи.

Няколко дни по-късно Дарвин починал. Погребали го според традицията, но добавили още нещо.

Погребалната кола първо минала покрай поляната с глухарчетата, после се отправила към гробищният парк. След нея имало поне двадесетина коли, в които мъжете мълчали упорито, а в очите им се люлеели безброй глухарчета.

- Хубаво вино - каза по-късно един от присъстващите, - веднъж ни почерпи, имаше вкуса на пролетта, уханието на полето и усещането за нещо, което не всеки може да улови, сякаш не е вино, а беззвучни думи, които не могат да съществуват без него, без Дарвин…

Днес, години след този случай, който отиде по някаква своя причина до гробището, ще забележи, че само върху гроба на Дарвин има не трева, нито кекави храсти, а гордо люлеещи се глухарчета.

И ако се застои, ще усети странен, сладък мирис, мирис на вино от глухарчета.