БЕЛОГВАРДЕЕЦЪТ
Беше по-възрастен от баща ми, съвсем побелял, но лицето му изглеждаше радушно. Пристъпваше по пътеката и когато родителите ми го посрещнаха, той малко се смути.
Поздрави учтиво, после със странен акцент обясни защо идва. Думите, които произнасяше звучаха особено. За първи път чух чистокръвен руснак да говори меко и с по-други ударения български.
Научил, че в къщичката работи старателна шивачка, той питаше възможно ли е да ушие рокля на жена, която живее далеч от тук, в Русия и е изпратила своя снимка.
Подобно събитие не се бе случвало с мама, но тя уверено посрещна предизвикателството и покани посетителя да влезе. Настаниха го до масата, на която се разкрояваха платовете и той показа фотографията на едра жена, която широко се усмихваше.
Мама се осведоми за ръста и приблизителното й тегло. Когато разбра всичко, тя погледна татко и каза:
- Прилича на леля. Имам мерките й, за да започна, а тя ще идва на проба.
Тя премери представения плат, договори се за цената с посетителя и поднесе чинийка със сладко и чаша вода.
Баща ми, като гостоприемен домакин, запита руснака в кой край на необятната страна живее жената от снимката. Докато хапваше сладкото, непознатият разказа накратко историята си.
Бе израсъл в България, където родителите му избягали от болшевиките след гражданската война. Години мизерували и нямали средства да отидат другаде. Той завършил средно образование, работил и отскоро се пенсионирал.
След смекчаването на властта при Хрушчов, когато медиите пропагандираха неуморно за свободите на руските граждани, се бе осмелил да потърси роднините си. Не всички отговорили, но жената от снимката - навярно по-независима - приела преписката.
Тя обрисувала сдържано трудовото си ежедневие и той си съставил мнение за него, но не бързаше да го споделя. Когато си тръгна, татко го изпрати в двора, после каза:
- Белогвардеец.
Бях чул за тези хора в училище и знаех, че не се славят с добро име.
- Това, което ви преподават не е напълно вярно - заяви категорично баща ми. - Истината е малко по-различна.
- Кой какъв е, да не обсъждаме! - намеси се майка ми, която се боеше, че ще кажа някъде нещо, не за чужди уши. - Навсякъде има и добри, и лоши.
- Белогвардейците са нещастни хора. Някои от отчаяние ставаха престъпници, но аз имах приятели между тях и те бяха съвсем прилични - приключи разговора баща ми.
Няколко дни по-късно роклята бе готова и новият ни познат я огледа с интерес. Направи му впечатление, че майка ми му върна изрезките от плата, завити в хартия.
Той си тръгна, след като поговориха доверително с татко.
Месец по-късно Александър, както се казваше белогвардеецът, се появи с писмо от Русия. Далечната му роднина бе изпратила възторжен отзив, с много благодарност, на шивачката, която ушила роклята й.
Тя бе доволна от получената пратка и се учудваше, че дрехата е изработена, без да я познават лично, преценявайки пропорциите според опита. Русинът запита майка ми дали може да ушие още две летни рокли и сподели, че е поканен да отиде на място, за да види как живеят.
Двамата изпиха с татко по бутилка бира и разговаряха по мъжки. Много от това, което казваха, ми бе непонятно, но долових главното - редица констатации звучаха тъжно.
Въпреки характеристиките в училище, белогвардеецът изглеждаше добронамерен и печален. В държането му имаше нещо, което предизвикваше доверие.
Баща ми не криеше възгледите си и те намериха допирни точки. Когато поръчките бяха изпълнени, той се раздели с белогвардееца като със стар приятел.
Александър се завърна след около три месеца. Изглеждаше уморен, но имаше оптимизъм в поведението му.
Той донесе скромен подарък и предаде благодарностите на жената от снимката до майсторката, която не се бе провалила и този път. Към тях добави и своите похвали.
Родителите ми го поканиха на обед. Времето бе хубаво, но седнахме в къщичката, за да може той да говори спокойно. Докато пиеха по чашка ракия, Александър обрисува с няколко думи бита им.
Общото впечатление бе, че роднините му живеят скромно, от заплата до заплата, преценявайки разходите си. Бяха го посрещнали сърдечно, но той внимавал да не се заседява много, за да не бъде в тежест.
Доста неща, дори най-необходимите, липсвали и даже в България хората разполагали с повече предмети в ежедневието. Това не бе новост за баща ми, но сега тя се потвърждаваше от очевидец, което звучеше още по-истински.
Александър се поинтересувал за някои родственици, но в отговор го помолили да не пита за тях. Нищо повече не му казали. Промените, за които медиите тръбяха, били още в началото и хората ги приемали предпазливо, обясни той.
Татко му съчувстваше и правеше кратки коментари. Майка ми безуспешно се опитваше да разнообрази разговора.
Преди да си тръгне, Александър съобщи, че възнамерява да се завърне в Русия, при единствените си роднини. Беше сигурен, че вече може да направи това, без опасност от репресии. Каза, че пак ще дойде, с молбата мама да ушие още една рокля.
Следващите месеци той уреждал своите дела в София и подготвял документите по отпътуването. Обядва още веднъж у нас, леко развълнуван, когато взе завършената рокля.
Доста приказки, непонятни за мен, изговориха в този ден с баща ми. Отиваше в родината си, където животът поднасяше повече лишения и сюрпризи, в сравнение с нашия. Но неясната надежда го крепеше и той се надяваше да се справи с изпитанията, каквито и да са.
Това бе последното му идване. Той се прости с родителите ми като със стари приятели и на сбогуване записа адреса ни с обещание, че ще се обади от новото местожителство.
Два-три месеца по-късно получихме скръбно известие. Изпращаше го от Русия далечната жена от снимката. Александър бе получил удар, когато слязъл от влака и починал след няколко минути на гарата.
