Елена Исаева

превод: Надя Попова

***

Прилича любовта ми на онуй лисиче,
което някакво момче спартанско
открадвайки, под дрехата си скрило.
Зверчето не било опитомено,
от страх зверчето с острите си зъбки
изкормило го. Само че момчето
нали било възпитано от Спарта -
и знаело, че няма начин кражбата
да си признае. Мълком то стояло.
Стояло си, додето не умряло.

***

„Вече не ме ли обичаш?” - попитах аз
и чух в отговор утвърдително мълчание.
И се разделихме.
Оттогава никога не задавам въпроси.
Не карам никого да се замисля над отговора.
И всички ме обичат.

***

И бе октомври. Бе април.
От божите простори
валя. Отвори се врата
и после се затвори.
На пепел станах, след това
изстинах, разпиляна.
И тъй се носех над Москва
като над гробна яма.
Но живна моята душа;
открила процеп светъл,
се възродих от любовта
като от мъртва пепел.

***

Опипом, Господи пречисти,
към Теб вървя в катранен мрак -
случайна драска върху листа,
случаен поглед, жест и знак…
Натам, към дървеса и къщи,
към ден, опазен от злини.
Опипом, Господи могъщи,
моля - ръка ми протегни.