Иван Ненов

***

Гърмят край мене гласове:
крадци и катастрофи…
Огромен чук едва кове
последните ми строфи.

А моят глас шепти, шепти
в омразата голяма.
Животът още се върти.
От шепот - ехо няма.

***

Вземете ме, пътеки в планината,
та аз съм ваш,
родил съм се при вас.
Ще си отдъхна в тихите обятия,
и ручейче ще бъде моят глас.
Ще се катеря по скалите тъмни
през урви, долини и сняг.
Далече е върхът,
но ще се съмне
и аз ще го докосна с поглед пак.

***

„Народее…”
Ти винаги си носил бреме.
Ти можеш сляп да тръгнеш към звездите.
Ти можеш бос към слънцето да ходиш.
Не можеш без език да пееш песни.
Попитай се
къде е Йово Балканджи?
А той от миналото ще извика:
Глава си давам, но Моята Родина
не продавам.

***

По улици и магистрали
във лимузини с бясна скорост
настъпват мръсните педали,
та с времето да се преборят.

А някъде сама старица
последните си сълзи рони
като догаряща свещица
пред остарялата икона.

***

Жарта догаря. Въглените тлеят.
И ще загасне сетната искрица.
И моята душа ще бъде с нея,
подобно отлетяла в мрака птица.

Дали я чака някой или само
надеждата е станала на вяра?
Но кой е хванал със ръката пламък,
когато огънят догаря?

***

В запустели градини,
в неорани поля,
черен облак премина
и над тях се изля.

Всеки корен бе жаден
и неистово пи.
Всяка суха грамада
изведнъж се стопи.

Този облак увиснал
и желан, и дочакан
беше страшно замислен
и бе плакал.

***

Какво за вас ще трябва да опазим,
да ви дарим по нещо за изпът?
Изчезват дните като хляб нарязан,
когато гладни птици го кълват.

Носете думи - бащини и стари.
Не ги заменяйте с валута там.
Ах, колко много в тях е скрита вяра
като в икона на старинен храм.

Вземете стих от Ботев и Вапцаров
и песните, приличащи на плач.
И щом се спрете на последна гара -
запейте, да не падне здрач.

Отивайте! Но винаги помнете,
че наште кости ще останат тук.
Е - тръгвате! За сбогом целунете
Земята ни, орана с кървав плуг!