УЧАСТ
Бог рисуваше огньове в небето. Здрачаваше се. Студени тръпки преминаха по тялото на Лазар. Стомахът му се сви на топка. По челото му избиха ситни капчици пот. Някаква сила го теглеше към дома. Дали невестата му го чакаше?
Вечерта след венчавката, когато Богдана хукна към реката, Лазар си помисли, че няма да се върне. Обаче на сутринта се огледа в бистрите й сини очи. В тях той видя, че е даден обет и тя ще му бъде вярна, каквото и да се случеше. Защо ли сега се съмняваше?
Бавно потегли с каруцата по пътя, а тъмнината спускаше пипалата си не само в околността, но и в сърцето на Лазар. Когато се прибра, завари майка си Калина, ала по лицето й позна, че Богдана я нямаше.
- Никъде я няма… - изрече Калина, сякаш прочела въпроса в очите му.
Като фъртуна влезе в стаята Лазар и видя камата на пода до ложето. Въздухът натежа, липсата на Богдана силно го стегна в гърдите. Отвън се чуха гласове. Лазар не бързаше да посреща гости.
- Добре сте дошли, Исмаил паша! - чу майка си с треперещ глас да тича из къщата. - Заповядайте! Седнете… Ей сега ще ви приготвя да хапнете и утолите жаждата от дългия път!
Лазар стисна камата в ръка и издаденото острие остави дълбок разрез през средата на дланта му. Закапа кръв по пода. Погледът му се размъти, а лицето на Лазар побеля. Хвърли окървавената кама върху ложето. Набързо стегна раната с парче плат. Прикри всичката омраза, която носеше в душата си и се приготви да посрещне своята участ.
- Добре дошли! - поздрави той сухо.
- Добре заварил, момко! - отвърна горделиво и самодоволно с лукава усмивка турчинът, когото Калина нарече Исмаил паша. - Ела тук! Седни до мен да си поговорим по мъжки. Нали ти си стопанинът на къщата?
Лазар се приближи и седна до турчина. Лицето му - безразлично и сурово, очите му леко присвити.
- Някои разказват, че снощи си довел булка! - заглади тънката си брадичка Исмаил паша, а после се засмя. - И къде ти е булката, момче? Защото, ако няма такава, имам по-добра задача за теб от кърската работа…
- Недейте така, Исмаил паша! - прекъсна го Калина. - Не оставяйте една бедна майка без мъж в къщата… - с наведена глава тя подаваше на гостите мехове с вино и слагаше на софрата от хубаво по-хубаво мезе.
- Ти да мълчиш! - отсече пашата и погледна отново към Лазар. - Какво ще речеш, момко?
- Че булка взех - взех! Ама веднага след венчилото тръгна към роднините у съседното село. Като се върне, ще я видите, ако още сте тука. - каза с презрение Лазар.
Исмаил паша поклати глава, па погледна турчина до него. Лазар проследи погледа му и изведнъж замръзна. Не го свърташе на едно място и се изправи рязко.
- Ще ме прощавате, но трябва да нахраня животните. Нали съм мъжът в къщата. - рече троснато той и бързо излезе от стаята.
Влезе в обора и заговори на кобилата:
- Зорице, ти виждала ли си моята Богдана?
Кобилата изцвили и поклати глава.
- Тогава нека я открием!
Препуснаха в мрака Лазар и Зорица. Стигнаха чак до реката. Лазар погали кобилата, нареди й да го чака и тръгна пеш да търси Богдана. Освен отъпканата пръст от конете на турците, други следи нямаше. И по пътеката надолу край реката - пак нищо. Стъпи върху сухи клони, а под тях усети топла пепел. Трудно се улавяше в тъмното следа. С ръка опипа под пепелта нещо влажно. Кръв… Ох… Залюля се светът на Лазар под краката му.
- Богдано! Богдано! Либе мое…
Свлече се на земята и заплака. Ехото от стоновете му се носеше из цялата гора. На заранта огледа следите, които стигаха докъдето реката преливаше. Нямаше ги лодките на рибарите. Върна се за кобилата си Зорица, но и нея я нямаше. Докато изкачваше една камара, нещо силно го удари по главата и Лазар изпадна в несвяст.
Когато отвори очи се люлееше завързан върху кон. Дали не зееше дупка в главата му?
- Иии, ма на таз, устата не мойш й затвори. Чак ми идеше да й рязна гръкляна. Ама ай, нал има мома да гледа, па леко се отърва. Да не ти река колко злато даде. Все едно ме молеше, тоз нейния негодяй, да го взема. Ко ще кажеш, Сиявуш?
Другият нищо не каза.
- Ма на теб още ли ти държи, та мълчиш? Я виж, убавецът се е свестил! Бая мислих, че след тоя удар няма да те бъде. Ама ти взе, че се събуди.
Турчинът изсвири с уста и извика силно:
- Тук ще нощуваме!
Всички спряха.
Лазар се опита да разхлаби въжето, ала напразно.
- Не се хаби! Ще те развържа. И без това сме далеч от дома ти, па и си вече един от нас. - каза Исмаил паша и прихна да се смее.
Отряза въжето и Лазар се свлече на земята. Освен болката в главата усети още една силна между краката си. Сви се на топка и застена.
- Къде ти е гордостта сега, Мидхат! Ставай! И ме погледни със същите онези очи, с които ме посрещна в дома си! - пашата бутна с крак Лазар.
Сиявуш отмести поглед встрани.
- Вдигни го! - нареди му Исмаил паша.
Върна се Сиявуш и вдигна Лазар като го подпираше с ръка да не падне.
- Гледай ма в очите, будала! - изрева побеснял пашата.
Лазар се изплю в краката му и отпусна цялото си тяло. Сиявуш не го удържа и двамата паднаха на колене пред Исмаил паша.
- Слушай внимателно, Сиявуш! Тоз зевзек е твоя отговорност и ако не го вкараш в пътя, му тегли ножа. Няма да се занимавам повече с него! - пашата се обърна и тръгна към гората.
Сиявуш се изправи, вдигна Лазар на ръце и го отнесе до най-близкото дърво. Облегна го на него и за по сигурно, да не се килне настрани, го завърза. Отиде да помогне на другите и не след дълго се върна. Поднесе кожен мех с вино към устата на Лазар и зачака търпеливо да отпие.
- Ако решиш, че ти е омръзнал животът и можеш да се предадеш сам в ръцете на Бог, помисли и за мен, братко! - тихо заговори Сиявуш.
- Никъв брат не си ми! - със стиснати зъби отвърна Лазар.
- Още да дойдеш на себе си… Главата дрънчи ли? Зарад ней ли си тъй ядосан? Кат мине време, сам ще разбереш: еднаж еничар - до смърт такъв.
- Няма да почитам чужда вяра! Вади го тоя нож - баш, че свършат тия мъки.
- Ще свършат твоите! А тез на майка ти и на сестра ти, ще свършат ли?
- Те… дали не са…
- Не се коси! Живи са!
- О, Боже! Благодаря ти!
- Казва се ,,Слава на Аллах и на нашия султан!” Ще се научиш, Мидхат!
- Не ме наричай така! Казвам се Лазар!
- Много скоро ще разбереш, че миналото остава зад гърба ти и с нищо не мойш го върна - прошепна Сиявуш и надигна меха с вино отново към Лазар. - Вече си един от нас. Болката, която изпитваш там долу… Обрязан си… Вече никоя от твоите няма да те поиска, даже жена ти.
- Богдана! - прошепна Лазар и от очите му потекоха сълзи.
Тялото на Сиявуш се изопна като гега и силно се разтресе.
- Кажи ми, че е жива! Кажи ми! И ти обещавам да сторя каквото речеш! - хвана ръката му Лазар и, притаил дъх, зачака отговор.
- Жива е, Мидхат! Жива е… Но ние няма да сме, ако този разговор бъде чут от някой друг. Обещанието си е обещание. Сега ще те развържа и се приготви да станеш наистина един от нас. Без да се дърпаш, без опити за бягство. Приеми новото си име, а аз ти обещавам, че ще браня твоя живот с моето тяло във всяка една битка, която последва.
