СБЪДВАНЕ
Студ. Посинял от минусовите температури свят, бродиран от черните многоточия на вкочанените врабчета…
Неволно допря лице до стъклото. В петънцето на допира усети пламъка на ледената целувка - първо пронизващото острие при залепването на кожата, после - парещото усещане след рязкото отдръпване.
В промеждутъка между доближаването и отдръпването мерна хълма - с утъпкания, почти невидим път по стръмното, с белите гугли на хвойновите храсти отстрани, с наметналите тежки снежни ямурлуци смърчове. Хребетът горе се белеше с някакъв особен нюанс на бялото.
И тогава го забеляза - бяло като брадата на светеца от чудотворната икона в църквата на билото. И го изрече на глас - тихо, с някакво просветление.
Той (категоричен както винаги): „Бялото няма нюанси!”
Тя (с напластявано дълго смирение, като последна съпротива): Има. Дори оттук се вижда - брадата на светеца от иконата е такава.
Той пак възрази - с оная негова прикрита досада, а тя понечи да сподели откритието си, че такива икони обикновено са на светици или на майка Богородица, а тук - мъж и то белобрад! Но видя отвесната бръчка на челото му и замълча.
И сега бялото горе беше същото - светеше като алабастър: прозрачна повърхност, а в дълбокото - нещо като бисерно сияние.
Докосна парещото петънце и усещането беше достатъчно да си спомни за миг годините, през които с мъжа й безуспешно правеха опити да имат деца.
Пътят догоре едва се виждаше, но тя го знаеше наизуст. До селото в планината се стигаше трудно, а тогава през оная внезапно връхлетяла виелица беше направо кошмарно.
Кротките снежинки изведнъж подивяха и техните разбеснели се ята за минути скриха от очите им всичко наоколо. Спряха до няколко отбили встрани коли, които вече приличаха на огромни преспи с примигващи жълти и червени светлини.
Спомни си, че не изпита страх, по-скоро любопитство. Не се виждаше нищо, а когато воят и свистенето отминаха, снегът съвсем бе затрупал битието. Излязоха от колата.
Тя (с почти радостно учудване, нагазила натрупалия повече от педя сняг): Виждаш ли? Това бяло пък е съвсем друго.
Той не отговори, захвана се да чисти предното стъкло.
Тя вече гледаше към хребета с онези очи, с които вървяха нагоре останалите. Очите на очакването - очите на надеждата. Той беше готов всеки миг да обърне, но тя не даваше дума да се издума.
С някакво неясно чувство усещаше очакването - идеше като излъчване от хората, които по всяко време катереха хълма: вярващи и невярващи, религиозни и агностици, всякакви.
Крачеха пешком, вървяха на върволици с колите си - към скалната църквица на билото, към белобрадата надежда. Вървяха. Тяхното очакване беше светло - очакването на надеждата, мечтата за сбъдването.
Чувстваше обаче и другото очакване - то извираше долу от ниското. В него имаше закана, имаше мрак, злоба и вечен глад. Пропастта. Усещаше как зейналата й паст брои стъпките и колите по тесния заледен път, как черното й сърце пулсира в някакъв полупрозрачен, магичен, безмълвен ритъм - в очакване на поредното жертвоприношение.
Като страшен, забравен от мезозойските ери древен звяр, притаил се в тая бяла слепота - равнодушен, ненаситен и безпощаден.
Неотдавна бяха поставили предупредителни знаци, но злото се беше случило веднъж. Разказваха, че колата не стигнала догоре, свърнала обратно посред път и на големия завой излетяла в гърлото на пропастта.
Било пак ден, но притъмняло, сивата паяжина на сумрака оплела светлината, ала и в това безплътно и безнадеждно време страдалците продължавали да се нижат нагоре към църквицата, към поднебесния олтар с чудотворната икона и бликащия целебен извор - готови на всичко, за да получат лелеяното сбъдване…
„Лелеяно!” Леле, каква дума само - като извадена от хербарий! Нафталинова дума, а толкова точна и вярна. И нейното сбъдване беше лелеяно. За неговото не беше сигурна.
Не беше сигурна дали изобщо имаше нещо лелеяно за него. Но беше виждала как с всяка стъпка към заветното място умората отстъпваше, а ентусиазмът на хората растеше с очакването на чудото. На сбъдването…
* * *
- И баба ти също е стояла на този прозорец и е гледала белия хребет, преди с баща ти да се изкачат догоре, миличкото ми. Било е едно от последните места, които са видели, преди ти да се родиш - каза жената на момиченцето, което люлееше в скута си. Вече не усещаше ледената целувка на стъклото.
