ФРАГМЕНТИ

Лияна Фероли

С РИТЪМА НА ДЪЖДА

Дъждът започва и престава винаги преди да разбереш.
Водната завеса пада като водопад, разтваря плаща си и те обгръща отвсякъде. Под дъжда човек потръпва не само от студ. Тръпката по-скоро е като от страх или желание. Желание за свежест, неуморим порив, опиянение от живота и страх, че посланията на природата ще останат неразбрани.
Пощурял и монотонен, като любовен напев, дъждът барабани по покривите и капчуците. Езикът му не е съвсем ясен, но прави всичко възможно, за да разбереш, че си негов поданик. А това, че те прави безименен, безсловесен, само помага да го разбереш по-добре. И никак не е странно, че понякога сме по-малко заедно с езика на хората, отколкото с този на дъжда.
Само езикът на дъжда не оставя след себе си белези, следи, спомени, от които да боли. След него става чисто и прозрачно. Чрез него всичко се среща и докосва. След него всичко у тебе диша. Косата дори. Защото ресните на дъжда са сплели в нея най-искрящите кичури.
Мигът на дъжда, видян с цялото тяло, до толкова ти принадлежи, че вече забравяш какво си правил, казвал и искал преди него. И ако речта на хората, наслагвана във времето, те е заливала подобно потоп, сега, в огледалото на водната повърхност, няма как да не видиш отразена речта на Вселената. Езикът на горите, на вятъра, на долините…
С ритъма на дъжда светът сякаш идва и се разлива пред тебе.


ВИНО И ДЪЖД ОТ СЪЛЗИ И НАДЕЖДИ

Още от зората на човечеството Ева дари червената ябълка на надеждата и много скоро след това поля земната градина с дъжда на сълзите си.
Всяка втора и трета Ева разбира твърде рано грешката си, че дръзна да повери познанието за доброто и злото, и най-вече сексуалното познание, защото тя всъщност дари плода на напразните усилия за сливане на душа с тяло, от което се роди възкиселия вкус на подозрението, че това е възможно. И ако за кратко се случи в живота й да проблесне чистата красота, пронизана от дъхавото семе на истинската наслада, то тя се оказва така пагубна, поради невъзможността си да вирее в блатото на лъжливото доволство. Затова би било по-добре тя да не идва в действителност, а да си остане само едно сияйно и лекокрило облаче на ръба на хоризонта.
Сега Ева знае, повече от всякога, че важни са не животът и познанието изобщо, а добре овладените и приложени техни нюанси. Това обаче тя не може да промени сама, въпреки че за още много плодове да дари има сили. Засега, обаче, все още са напразни надеждите й да се намери някой, който грижливо да съхрани аромата на плодните семена, а не да ги гълта заедно с приятно хрускащата им обвивка.
Но когато се умори от чакане, Ева вероятно ще си свари от плодовете вино и ще се омайва само от неговото ухание. Защото, както виното може да се прави, без да се пие, така и семената на плодовете могат да не се използват по предназначение. Пък и науката сега е толкова напреднала, че може да й направи услуга в това отношение.
И това ще продължи така, докато дареният с плода получи взор за светлината и дългата следа от нея. И докато стане проводник на скритата в дарителския акт мъдрост.


ЛЮБОВТА СЕ ПРОТИВИ, ДОКАТО НЕ БЪДЕ ЗАСВИДЕТЕЛСТВАНА ЧРЕЗ ПОСОЧВАНЕ

“Ти си Моят Син възлюбен, в Тебе е Моето благоволение”
/Лука 3:22/

Човешката съпротива да получиш любов вирее най-вече в почвата на съмнението, в липсата на яснота и прозрение, както и в непрестанното отлагане неосъществените пориви да получат своя шанс. Тя е като отворените обятия на една разбунена от духовна щедрост градина, която се бои да нарисува контурите на своите очаквания за взаимност. Нещо повече, тя ги умножава с цветно изобилие, но и със съпротивата красотата й да отива много по-далече от нея. Багрите и ароматите й се самоопиват и така се защитават от възможността да ги сбъркат със зловония. От друга страна, изкушенията да бъдат покорени и въвлечени в друг ритъм на цъфтене и плодоносие никак не стихват.
Всяка духовна градина сънува плодоносно очакване, но както в свой дом – идващо неусетно, закономерно, като продължение на собственото ти дихание. Но това невинно, непрестанно, непринудено, незабележимо оплождане може да бъде наспорено отвън само чрез вятъра на сродните копнежи и то, ако не я въвличат в несвойствени орбити.
От друга страна, и вятърът на отдаването винаги бленува оплождане, наспоряване с освобождаване на цялата си енергия и сила. Защото неговата стихия е да твори, а не да търси утехата в застоя. Така роденият чрез него изблик става за приемащия го мост към сътворението. И това не би трябвало да е сблъсък за надмощие, надделяване и покоряване, нито дори забрава и отказ от своето в мига на прегръдката, а по-скоро като размах на ускореното сърце да се стреми към по-висш порядък.
Но немощната плът на същото това сърце, което с лекота приютява Духа, в същото време се страхува да затвори любовта в себе си чрез именуване, чрез понятия, чрез персонификации. В тази копнежна мътилка то се вцепенява от напрежение и съпротива, а така и стеснява хоризонтите на своите предели. Неможейки да си отговори дали ще се чувства добре в споделения “затвор”, то предпочита анонимната, безименната си представа за копнежно родство и така неминуемо понася своя кръст, който става кръстопът на лутането в себе си. Но поне всеки кръст е в ръката на Небето. Той може да се люшка като везна, но поне се носи някак си. Небето има грижата първо това носене да се заземи и отрицанието да се коренува. Там, в земята, съмнението се среща с подобието си, трансформира се, после градира, степенува доброто в него до градусите на Целостта и накрая кръстът се превръща в Дърво на Живота, с много цветове, ухания и плодове.
Това става най-бързо и най-лесно, когато Синът почувства и изживее своята синовност и когато Бащата засвидетелства Своята любов чрез посочване обекта на благоволението Си. Този акт и в живота на човека е Божие дело и пред неговата сила рухват всякакви съмнения и прегради. Остава само да дадем живот на вярата, че това може да се случи.


СВОБОДНИЯТ КЛОШАР

“Не завися от никого, на нищо не се надявам, свободен съм. Извървях и последното стъпало на своята независимост” – с тези думи клошарят извести и възвиси своята автономност, събуждайки се до един контейнер за смет.
С такава победа не биха посмели да се похвалят и най-известните философи и мислители.


ЧАСЪТ НА ВЯРАТА С ОТСРОЧКА

Отново удря часът за изпитание на вярата, Вапцаровата. Тази, която съпровожда изпитата до дъно чаша на болката и тази, която не умира, дори и когато животът за дълго я опровергава. Тази, която е първото и последното убежище на духа ни и която нерядко мерим с мярата на насъщния. Колко вълнуващо и колко страшно е това. Вълнуващо, защото нейната нетленност ни докосва мистично с надежда, и страшно, защото същата тази вяра, задушена в отчаянието и в примката на въжето, копнее за отсрочка. Защото без живота тя би се превърнала в материя, в пръст и червеи. А когато си живял с излишък от вяра, особено боли. Боли най-много от това, че нейното нетленно, метафизическо усещане е търсило своето физическо оправдание по един трескаво-методичен и жестоко-логичен начин. Добре е поне, че след осъзнаването на този абсурд, бързо следва отказ от него.
Добре е, че вярата, Вапцаровата, отново идва в съня ни, влиза тихо, присяда и вперено пронизва мрака. Може да не точно днес, сега или тук, но е сигурно, че идва не като неочаквана и неискана гостенка, а като пътница, идваща отдалече. От там, където няма не само залостени, но изобщо врати.