Елена Диварова

С ДУМИ И БЕЗ ДУМИ

Вода, вода и пак вода
измива градския упадък.
Опитвам се да разбера
на думите живота сладък.

И как умора и тъга
внезапно сплитат часовете
с една такава доброта -
доказана и безсловесна.

Опората е в нас - дори
различното ни извисява
и успоредните следи
отричат суета и слава.

ВЪЛК ВМЕСТО МЕН

Да съм сам
между две планини

и да търся пролука,
да усетя - реката бучи.

Само камъни тука
ми показват възможния път
и възможното знание.

Чувам - идва вълкът.
Вместо мен ще остане.

ОТРОК

защото не знам какво е печалба,
вярвам, че спечелих

феодалът ме приласка,
баща ми търси къде съм погребан

докато се мъчех да раста,
деца се родиха, възмъжаха и отрекоха

дом се съгради и дом рухна,
мене младост ме чака

а линейка препускаше
като изнурен кон
по меридианите на войната

ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

100 години
след Марсел Пруст и Ньойския договор
скитам из глобалната мрежа
откривам малки уютни ниши
за съхранение на национално самочувствие
или
тайни подземни входове
към лабиринти
с облечени в новите ми дрехи стари минотаври
или
студени пещери
за да отрезвя етническата си безизходица
и
каменни светилища
в чието подножие пасат брези биволи
стопанката се надява до сурва да не пада сняг
последният пастир гледа към слънцето на Игнажден
и добре че ловците на история
не успяват да хванат в мрежата
легендата за сурия елен

РУЧИЛО

Нисък глас.
Боси нозе.
Кавал и гайда.
Стройни борики.
Тесла, отвес.

Плет плета - скоро говоря,
през плет преплитам.
Къща градя.
Няма ограда.

Кука, канатица,
бели ръкави, бели менци,
две стъпки, три.
Държа исото аз, ти разказвай.

ПАСТИРЪТ

А. Самота
Самотна съм като пастир.
Козите глозгат кори и клонки.
Овцете пладнуват.
Другите пастири са далече.
Не ги чувам.
Самотна съм като пастир.
Стадото е до мене.

Б. Проповедник
Самотен съм. Пастир.
Паството е до мене.
Грижа се за пасомите.
Давам им хляб и вино.
Те пият вино и ядат хляб.
Не чувам гласа си.
Само знам, че Бог е
до мене.

В. Пастир
Козите глозгат кори и клони.
Овцете пладнуват.
Ще има вълна и месо,
мляко и кожи.
Другите пастири не ме виждат.
След като се напия с вода,
свиря на двоянка.
Какво е самота?

СЛЕДОБЕД

Между старите къщи спрял е
летен пловдивският следобед.
Сянка тънка, гореща, дантелена
свързва липи и хора.
Уморен е и прашен куфарът.
Той на стража стои до мене.
Само той, само той знае мястото
на далечно и тайно знамение,
на далечна и тайна илюзия,
че животът и днес продължава -
мълчалив, разделен, много пловдивски.
Между къщите се смрачава.

АСЕНОВГРАД

Обичам улиците в този град,
почти роднинските фасади
и мостовете - триумфални арки,
от тях се спускат във реката
илюзиите съкрушени,
илюзиите, че времето тече,
не, то не тече, не преминава,
особено когато надвечер излиза вятър,
особено когато притъмнява планината
и в крайните квартали момчетата играят.
Обичам хълмовете над града,
прегръдка щедро слята с равнината,
и старите жени,
загрижени за вечността.
Надвечер винаги излиза вятър.

СТАРОЗАГОРСКА УЛИЦА

Внезапен дъжд превърна във река
безкрайно лятната старозагорска улица.
А после пак се върнаха момчетата
със своите вълшебни колелета -
да отлетят от детството поискаха.
А после пак с умора подръка
жените се завръщаха по къщите
и светнаха безбройните витрини,
безгрижни бяха само сервитьорките,
защото младостта им беше видима.
Докато скитах и нехаех, че е късно,
се припознах в случаен
непознат.
Градът засмя се от сърце
и ме прибра във джоба си -
на сигурно, защото шарената улица
ще ме примами
и може да ме заведе
в безкрая…