Михаил Анишченко

превод: Надя Попова

***

И защо ли ме мамеше пътят неведом
с тайни неразгадани, щом стигнах дотук -
без приятели, без врагове, непотребен…
Нищо! никой! - заглъхнал в пространството звук!

Гонех сенки и отласи, възли навързвах,
този свят прекосявах от пропаст до връх…
Влизах в хора затлачени аз като въздух
и обратно изтръгвах се - пара от дъх.

Рецитали, претъпкани зали… Развръзки
наближаващи,
гвоздеи с кикот ръждив…
Няма никой в света! Само гипсови маски.
А дали аз самият все още съм жив?!

Само вкус на горчилка, подмяна жестока,
само вяра безумна за бъдния ден.
Подмениха ми Рус, подмениха ми Бога,
подмениха ми родната майка и мен.

Няма никой в света… Само празни химери…
Мрежи, впримчили вчерашни ярки слънца.
А от огъня взират се в мен старовери,
на гърди с неродените свои деца.

***

Време за пост, време за разговяване.
Маса, тетрадка. Угарка от свещ.
Бездна-мълчание, пропаст-забрава -
вляво и вдясно сред нощната пещ.

Не проумявам какво ми се случва.
Сякаш животът ми е на предел.
Сякаш съм котка, примряла от ужас
в ноктите хищни на скален орел.

Все по-нагоре излиташ, нещастие.
Облака дращя, оставям бразди.
Може би ще ме разкъса на части,
или ще ме запокити: лети!

Що за несрета? - Не знам, не разбирам.
Юрий* го знаеше, но не посмя…
Рус е под мен. Аз летя. И умирам.
Сбъдна се всичко мечтано, земя.

————-

* Юрий Кузнецов - приятел и учител в поезията на автора.