УГЛАВНО ДЕЛО
Юлското слънце нахлуваше немилостиво през южните прозорци на малката заседателна зала на районния съд. Заличката беше претъпкана, защото се очакваше началото на дело, възбудило интереса на целия град - група мургави юнаци бяха обрали голям магазин.
Някой от тълпата техни адвокати по делото се беше забавил по някаква причина и съдийката реши да гледа първо делото на друг крадец.
Присъстващите не се интересуваха от това дело и затова в началото си шепнеха, после започнаха да си приказват на висок глас, докато накрая се скараха и за малко да се сбият.
Макар и омаломощени и изнервени от жегата, която нахлуваше през прозорците, те не изневеряваха на природата си и трябваха доста усилия да ги озаптят.
Съдийката, възрастна жена с красиво посребрели коси, ровеше в някакъв тефтер, свиваше устни, сякаш се караше с някого и от време навреме като че ли едва сдържаше смеха си.
Беше вече пред пенсия и дребните кокошкарски дела повече я забавляваха, отколкото да искат дълбоко вникване в същността им. Беше облечена с красива светлосиня блузка, а под мишниците й вече се бяха образували полумесеци от пот.
Съдебните заседатели зяпаха през прозореца към градския площад и си мислеха за своите си работи. Съдийката едва сдържаше досадата си - напоследък я отбутваха от сериозните дела и й пробутваха все такива - я някой откраднал бидон кисело зеле, я друг напсувал съседа си, трети спаднал гумите на някого, защото бил спрял на неговото място.
Такива работи. Така или иначе делото беше стигнало до залата и трябваше да се гледа. Тя хвърли бегъл поглед към съдебните заседатели. И двамата мъже на средна възраст бяха примрели от жегата и шареха наоколо с изцъклени очи.
До едната банка стоеше обвиняемият - дребен, слабоват човечец на неопределена възраст, с надянати на гърбавия му нос очила в телени рамки.
Подпрял едната си ръка на банката, той беше свел поглед, свит в захабената яка на бялата си риза. Пристъпваше притеснено от крак на крак и се мъчеше да се свие още повече, сякаш за да прикрие пооръфания ревер на сакото си и отдавна негладените си панталони.
Беше учудващо, че в нетърпимия пек той беше облечен със сако. Човекът беше втренчил уплашен поглед в съдийката, а тя едва се сдържаше да не се разсмее:
„Завалията, - помисли си тя, - той ме приема едва ли не като член на светата инквизиция. Какво ли си мисли сега?”
Човечецът едва преглътна със сухо гърло, отмести поглед от нея и го заби в краката си. Замръзна така и не помръдна, докато не започна делото.
Зад другата банка се вихреше млада, наперена прокурорка, накичена цялата с дрънкулки и накити като панаирджийска кобила. До нея седяха ищците - две дами от общинската библиотека на средна възраст, които гледаха доста глуповато и едва ли си даваха сметка защо са тук и какво трябва да правят.
Обвинителката разпалено обясняваше на съдебния състав и присъстващите тезата си. И макар никой да не я слушаше, размахваше заплашително ръка и пледираше разпалено.
„Брей, - рече си пак съдийката, - тя същински Татарчев. Дали е приготвила чувал по мярка за този нещастник.”
Целият вид на човечеца с очилата крещеше, че той е точно от онези нещастници, за които, странно защо, младите прокурори искаха най-строги наказания.
Заслуша се в гласа на обвинителката. В него се долавяше нещо истерично, сякаш младата дама се канеше всеки момент да се разкрещи, че дори да се нахвърли върху обвиняемия с юмруци. Тя пледираше за най-строга присъда:
- Крайно време е такива хора да си получават заслуженото. Що за отношение е това към държавната, общинската, пък и която и да е друга собственост? Трябва веднъж завинаги да се пречупят тези ръце, които посягат на чуждото. Ако всеки започне да граби, къде ще му излезе края на обществото ни? Трябва да се опази нашето държавно и общинско имущество и без милост да бъде наказан този тук, за назидание на крадците - тя насочи гневен пръст към човечеца, който потъна още по-дълбоко зад банката. - Не може да…
- Госпожо, дайте по същество. В какво е обвинен гражданинът? - прекъсна я съдийката.
Тя едва скриваше досадата си. Опитен съдия, през дългата си кариера беше видяла какво ли не.
Беше се убедила и в още нещо - големите кражби и големите бандити не влизаха толкова лесно в съдебната зала. А най-често и въобще не влизаха. Дразнеше я и прокурорката.
„Вчерашна пикла, - помисли си тя с неприязън, - а се запенила срещу тоя нещастник, сякаш е откраднал Айфеловата кула. Да се беше изправила срещу онези, дето грабят с милиони! Ама не и стиска. Пикла с пикла.”
Прокурорката се стресна от това прекъсване на най-интересното място от нейната пледоария. Е, поне тя си мислеше, че е най-интересното.
Макар и млада, тя вече беше обръгнала на съдебните хватки, вече беше придобила необходимите за един обвинител рутина и равнодушие и можеше да говори с часове, без да каже нищо. Пък и в подобни дела всичко беше ясно предварително…
- Госпожо съдия, смятам, че трябва да изясня фактическата обстановка, за да мотивирам и размера на исканото от мен наказание - остро отвърна тя.
Публиката, усетила искрите между двете, вече надушваше кавгата и затова наостри уши. Съдийката махна с ръка и примирено въздъхна:
- Е, давайте тогава. Да видим какви ги е свършил този Жан Валжан.
- Кой? - вдигна вежди прокурорката. - Вие познавате този човек?
- И още как! - засмя се съдийката. - Още от детството си. Дори съм плакала над съдбата му.
- Ето, ето! - извиси глас прокурорката. - Той и на вас лично е причинил страдание. Значи трябва да си получи заслуженото, макар и със закъснение.
- Той си го е получил отдавна - въздъхна отново съдийката.
Замълча за секунда и добави тихичко на себе си:
- Пък да бяхте прочели някоя книжка… Все нещо щеше да остане между ушите ви.
Обърна се към обвиняемия и попита:
- Къде е адвокатът ви?
- Нямам - едва чуто отрони той.
- И защо?
- Нямам пари - все така тихичко отвърна той. - Пък и за какво ми е - да не съм убил човек я!
Обвинителката повиши глас:
- Госпожо съдия, нека да изслушаме свидетелите! Те ще покажат степента на деянието и ще стане ясно…
- Хубаво, - примирено отвърна съдийката, - давайте тогава.
И отново забоде нос в тефтерчето си.
Прокурорката присви очи и ги впери злобно в подсъдимия:
- Вие сте от тези, които искат да се възползват от съзидателния труд на другите и да живеят на техен гръб. Правосъдието няма да позволи такова нещо… Ето тези отрудени женици, на които си се опитал да откраднеш залъка…
Отрудените женици, плувнали в пот от жегата и притеснението, че се намират в съдебна зала, гледаха като сомнамбули.
Тук съдийката не издържа и студено повиши глас:
- Е, какво толкова е направил обвиняемият?
Единият от заседателите, който беше позадрямал, ошашавен от жегата, се стресна и едва не падна от стола. Из залата се понесе дружен кикот. Човекът се изчерви целия и се сви на мястото си.
- Откраднал е книги от обществена библиотека! - тържествено обяви обвинителката. - Без да му мигне окото!
- Какво? Книги ли? - зяпна съдийката. - Книги ли казахте? Че кой днес краде книги?
- Ето такива типове като този.
Съдийката впери поглед в обвиняемия, а той, сиромахът, искаше земята да се разтвори и да потъне в нея. После тя го огледа внимателно и кратко му разпореди:
- Разкажете какво се случи!
Човечецът пак притеснено пристъпи от крак на крак, прокашля се, сякаш се канеше да пее ария и с неочаквано звучен басов глас отвърна:
- То, какво… ли да кажа… Така си беше. Откраднах ги. Взех ги без позволение…
- Разкажете, разкажете - подбутна го отново съдийката.
Разбрал, че му дават думата, човечецът само поклати глава.
- Какво да разкажа? Така си беше. Минавах оттам, видях книгите и си взех две.
- Че продумай де! Откъде си минавал, какви са били тези книги?
- Пред читалището. Бяха нахвърляни на голям куп и аз… си взех две.
- Това са книги, предназначени за претопяване - поясни нервно обвинителката, която считаше цялата тази пледоария за излишно губене на време. - Собственост на библиотеката. От предаването им за вторични суровини са щели да постъпят средства за поддържане на тази светиня на българския дух…
- И какво си откраднал? - засмя се весело съдийката, вече схванала цялата абсурдност на ситуацията.
- Две томчета със стихове на Есенин. Бяха най-отгоре.
Съдебните заседатели гледаха опулени - че за две непотребни книжки ли беше цялата патардия! В залата се смееха с глас, а един едър мъжага със златен зъб най-отпред се провикна:
- Абе, пич, да се беше обадил, щях да ти ги докарам с камиона сичките. Да не мислиш, че някой щеше да забележи.
- Тихо! Тишина, защото ще ви изгоня всичките навън! И защо точно Есенин? - обърна се съдийката към обвиняемия.
Човечецът изглеждаше объркан.
- Как защо, госпожо? Защото е Есенин…
Внезапно хрумване развесели съдийката:
- Можете ли да рецитирате нещо от стиховете му?
- Разбира се! - светнаха очите зад телените рамки. Човечецът вдигна лице към тавана, примижа за миг и започна с прекрасния си басов глас:
„Белая береза
Под моим окном
Принакрылась снегом,
Точно серебром.
На пушистых ветках
Снежною каймой
Распустились кисти
Белой бахромой…”
Неочаквано за всички съдийката продължи:
„И стоит береза
В сонной тишине,
И горят снежинки
В золотом огне.
А заря, лениво
Обходя кругом,
Обсыпает ветки
Новым серебром.”
Човечецът я гледаше с широко отворени очи, в които преливаше изненада и радост.
Прокурорката сумтеше недоволно - имаше и други ангажименти и този рецитал излишно я задържаше.
- Госпожо съдия, да караме по същество - опита се да прекъсне съдийката тя.
- Нали това правим, госпожице - сряза я гласът на съдийката.
После огледа внимателно човечеца с поглед, пълен с топлина и съчувствие. Тръсна буйната си тъмна коса и отсече с прекрасния си сребрист глас:
- Поради липса на престъпен състав прекратявам делото. На страните препоръчвам: на обвиняемия да не краде повече книги, а просто да си вземе от купа за претопяване каквото сметне за ценно и достойно за запазване. А на служителите на библиотеката и на някои служители на правосъдието - да вземат да прочетат по някоя книжка. Няма да ги заболи глава от това. Закривам заседанието!