МИДИТЕ ОТ ТИХИЯ ОКЕАН

Любомир Халачев

Първото лято в масова карантина. Едни хора бяха решили да не ходят на почивка и да си стоят в къщи, други тръгнаха към планините далече от всички, а родителите на Божидара, които бяха отраснали по къмпингите си казаха, че нищо не може да ги спре да закарат караваната на морето.

Така цялото им семейство се оказа по средата на най-обсъжданата пандемия за последните петдесет години на един къмпинг в Южното Черноморие. Най-досадното за Божидара беше решението да си играе сама в палатката /поне първата седмица/ и да не води деца на масата пред караваната.

Досадно, но нямаше как. Една седмица трябваше да стиска, на втората стана малко по-леко. Към десет часа сутринта, когато й омръзна да играе с играчките в палатката и да гледа как другите деца се къпят във водата, Божидара потърси дневната си „заплата” и я намери на малката, подвижна масичка до кухнята.

Бяха останали от предишните дни и заедно с днешните представляваха няколко монети от по един лев - колко точно тя не можа да пресметне, но все пак бяха много. Грабна ги и затича към входа на къмпинга, до който се беше настанила весела продавачка с балони, дъвки, сладолед, плодово мляко, гризини, хрупкави царевични пръчици и още много други прекрасни неща.

Докато тичаше към входа тя внимателно се оглеждаше за интересни събития по пътеката между палатките. Понякога ставаше свидетел на странни, особени или смешни случки, които тя обичаше да разказва по-късно в компанията на своите родители или си ги припомняше, когато си играеше сама.

Знаеше, че трябва да следи да не загуби парите, тъй като баща й винаги повтаряше колко е важно човек да внимава какво прави с тях. Също така помнеше, че трябва да поиска от продавачката касова бележка.

Тя винаги с особено удоволствие накрая казваше : „Може ли да ми дадете касова бележка?”, което на фона на нейните покупки и на сериозността с която тя го казваше предизвикваше неизменно смях у присъстващите.

Но Божидара не се стесняваше и не им обръщаше внимание защото по това време, по пътеката назад към палатката, цялото й внимание беше насочено да не изгуби нещо из пътя, като притискаше покупките към гърдите си, а в малкото изпотено юмруче стискаше касовата бележка и върнатите пари, рестото.

Думичката „ресто” й беше станала позната и близка като касовата бележка. Тя някак си ги свързваше в едно по важност и когато подаваше на баща си върнатите пари и касовата бележка облекчено въздъхваше - отговорностите й свършваха до тук. След това вече можеше да се наслаждава на покупките си.

Тази сутрин беше решила да си вземе близалка, плодово мляко и ако останеха пари- пакетче с хрупкави царевични пръчици „Заю баю”. Тя познаваше числата и умееше да смята до десет, но го правеше само в спокойна обстановка и когато трябваше да се покаже на гостите колко е умна.

В такава усложнена ситуация, когато стоеше пред високата витрина, гледаше нагоре към каката-продавачка и внимаваше да не забрави нещо й беше трудно да смята.

Все пак беше на четири години и половина - голяма възраст, защото тя се смяташе вече за „голямо момиче”, което беше различно от „малко дете” или „бебе”, думи които Божидара произнасяше с надменен глас и явно презрение към малките.

Но все пак тя знаеше, че не е достатъчно голяма, за да може леко да пресмята покупките си. Затова се доверяваше на продавачката, пък и баща й проверяваше винаги касовите бележки и това я успокояваше че в къмпинга никой не може да я излъже и след това да й се карат.

Както тичаше по пътеката тя изведнъж видя нещо особено зад голямата, доста странна и с много разхвърляни около нея вещи палатка, в която живееше едно голямо момиче на осем години, което се казваше Лора и което доста пренебрежително се беше отнасяла към нея, както и към другите по-малки деца когато се събираха някъде да играят.

Това малко я дразнеше, но все пак признаваше, че Лора има много интересни идеи, повечето свързани с това как да се направи нещо което техните забраняваха, как да се влезе в морето без да видят другите, как да се отиде в сладкарницата на плажа и да се поръча нещо, което след това децата плащаха съвместно като си събираха парите и други подобни измислици, които понякога бяха интересни, но понякога създаваха доста проблеми след това на родителите.

Въобще в очите на повечето възрастни Лора беше едно малко наказание. А нейните родители, които бяха с неустановени свободни професии и стояха на къмпинга по четири месеца, не й обръщаха никакво внимание и сякаш одобряваха всичките й щуротии.

Пред палатката на Лора беше подредена своеобразна сергия, като върху две щайги беше сложена дългата дъска на един „кайт” и върху него бяха наредени най-различни неща.

Божидара се замисли за миг дали си заслужава да остане и да види или да продължи към количката на продавачката, което беше целта й за тази сутрин. Но като забави крачка и се вгледа тя видя, че там имаше много привлекателни неща.

Да, може би все пак трябваше да хвърли един поглед преди да продължи. Съвсем малък поглед, просто ей така. Това казваше майка й, когато обикаляха магазините в центъра и тя се инатеше да влиза в тях.

„Просто ей-така, един поглед!” - убеждаваше я майка й и това означаваше съвсем малко, просто от входа на магазина. Точно това си каза сега Божидара, когато спря пред импровизираната сергия на Лора. Самата продавачка я нямаше, което й позволяваше спокойно да гледа без да я притесняват.

Тя се надигна, за да вижда по-хубаво и като огледа многообразието от продукти между които имаше много и различни миди, стар рапан, гривнички изплетени от конец, букетче изсъхнали цветя, шарени морски камъчета, рисунки с флумастер които бяха нарисувани от децата при едно организирано от Лора общо рисуване и които тя беше прибрала както каза „за да ги пази” и други всякакви неща.

Божидара се загледа в една голяма мида, на вид обикновена черноморска мида, но много голяма. Изведнъж безсъзнателно ръката й се протегна и тя пипна мидата. Острите и ръбове, тежината на тялото и бляскавата седефена повърхност някак си привличаха погледа.

- Какво си хареса? - изведнъж чу тя гласа на Лора, която явно стоеше зад завесата против комари и пазеше своята сергия.

- Нищо! - отговори Божидара, бързо върна мидата на мястото и се обърна да продължи пътя си.

- Защо нищо! - весело и подканящо попита Лора като излезе от палатката. - Ето виж - такава мида не си виждала, донесоха я на баща ми от Тихия океан, там тя струва колкото злато.

- А защо от Тихия океан? - попита любопитно Божидара, защото това название й се стори интересно.

- Не знам, сигурно …защото там живеят такива миди! - отговори с безразличие Лора.- Искаш ли я?

- Ами… като има Тих океан, има ли Шумен океан? - попита Божидара с истински и неподправен интерес към казаното.

- Ха-ха - Шумен океан! Ти нищо не знаеш, защото не си учила география. Ще ме скъсаш от смях - Шумен океан! Кога вие, малките, ще се научите как да говорите!

Последното беше казано повече за да покаже превъзходството на Лора, отколкото да обиди малките деца, но Божидара го прие много тежко. Тя набръчка нослето си, готова да се разплаче, но бързо й мина, защото Лора не показваше враждебност, само подреждаше нещата на сергията и леко поглеждаше към нея.

- Ти имаш ли пари, или само питаш? - внимателно и изучаващо попита тя.

- Имам - отговори Божидара и доверчиво разгъна пръсти - в изпотеното й юмруче Лора видя прекрасните монети от по един лев, пет на брой.

- Браво, ти си сериозна купувачка. Явно не си малка, щом вашите ти дават пари сама да пазариш.

Божидара не отговори, само поклати глава в знак на съгласие. Затвори дланта си и пак попипа мидата с другата ръка. Много й харесваше, би й се искало да притежава подобно нещо. Само че не знаеше как да пресметне колко струва мидата и колко ще й останат за другите неща.

- Колко струва тази мида? - престраши се тя накрая и тихо попита.

- Ами…тя струва много пари, ти нямаш толкова, но понеже сме приятелки и сме от един къмпинг…като за тебе четири лева! - отсече Лора. - На хората от другите къмпинги продавам на двойна цена.

- А какво е двойна цена? - пак така тихо попита Божидара.

- Двойна цена значи повече, разбираш ли. На тебе ако я продавам за четири лева, на тях им я продавам за… много повече пари - не можа веднага да пресметне Лора, защото все пак беше току-що завършила първи клас и в интерес на истината не беше кой знае колко добра по аритметика.

- Аз колко имам? - колебливо протегна ръката си Божидара, като се бореше с неясното желание да продължи, със страха да не загуби парите си и с вече надигналото се вълнуващо желание да притежава голямата мида.

- Точно колкото трябва - малко напрегнато отговори Лора, защото се колебаеше между желанието да спечели и все пак вроденото на хората чувство за почтеност. Но накрая първото надделя и тя протегна ръка. - Дай парите и взимай най-голямата и хубава мида, която някога си виждала.

Тя обърна ръчичката на Божидара, в ръката й паднаха топлите и влажни от стискането монети, вдигна мидата, отвори малка найлонова торбичка, сложи я като истинска продавачка вътре и каза:

- Айде, тичай да си играеш! И на никого не казвай, че ще дойдат от целия къмпинг да искат!

- Няма! - вече тичаща по обратния път извика Божидара, след това изведнъж в съзнанието й просветнаха заръките на баща й, тя спря, обърна се и нерешително каза: - А може ли да ми дадеш касова бележка?

- Какво! - не повярва на ушите си Лора. - Касова бележка! Ха-ха!

- Моят тати ми каза, че трябва да искам касова бележка, защото може да ме излъжат - не се предаваше лесно Божидара.

Лора напираше да се изсмее с глас, но бързо се усети че може да развали търговията и да загуби печалбата си, затова се наведе към малкото момиченце и тихо й каза:

- Знаеш ли, касовите бележки се дават от непознатите, за да сме сигурни че не ни лъжат. А ние сме приятелки, нали така!

Божидара утвърдително кимна, много приятно й стана, че Лора, която беше недостижимо голяма и важна, изведнъж я призна за своя приятелка.

- Нали така, приятелки сме - вече по-спокойно каза Лора - и затова не даваме касови бележки. Хайде, отивай да си играеш, а след обед ще правим много интересни неща, събираме се зад баните, нали ще дойдеш.

- Да, ще дойда! Ако мама разреши! - вече успокоена извика Божидара и затича радостно към тяхната каравана.

Но изведнъж спря и нещо в мисълта й прещрака. Тя не можеше добре да брои, но много ясно си представи как Лора взе монетите от един лев и една след друга ги постави на масичката. „Едно, две, три, четири… пет” - каза си на ум Божидара, обърна се и погледна към сергията. Бавно се върна, като гледаше напрегнато и си повтаряше на ум: „Едно, две, три…”

Лора стоеше и намръщено следеше как тя се връща, предчувствайки неприятност.

- Какво искаш? - сърдито попита тя.

- Ти каза че струва четири лева…а аз ти дадох…

- Добре, станала е грешка - не издържа Лора напрежението - не видях, че си ми дала пет лева. Ето, избери си още нещо от моите неща. Искаш ли още една мида!

- Не, дай ми тези двете! - посочи с пръстчето си Божидара към две лъскави миди, подобни на многото други с които беше поръсен плажа. Но тук, на сергията, те изглеждаха съвсем различни и сякаш по-прекрасни.

- Ей, много си хитра. Две за един лев! Добре, хайде взимай - нали си ми приятелка!- щедро се съгласи Лора като разбра, че ще спаси печалбата си.

Дотичала вкъщи, Божидара влезе в палатката, в която си играеше и държеше своите играчки, внимателно остави мидата на малкото шкафче с кукли и я постави така, че да прилича на едно елипсовидно огледало.

Даже накара една от куклите да се огледа в нея и си представи, че това е дворец на някоя вълшебница и мидата е нейното огледало. След това прибра другите миди в малкото чекмедженце на кукленския шкаф.

По обед майка й влезе и я повика да обядват. Божидара седна на масата, но изведнъж стана, отиде до палатката, взе мидата и като каза: „Вижте какво си имааам!” я остави на масата. Родителите й не обърнаха особено внимание на придобивката, но тя настойчиво потропа по масата и те погледнаха към нея.

- Ммм, каква хубава мида! - каза баща й като в същото време си гледаше телефона.

- Да, много хубава. Браво, Шуши, откъде я взе?

- Купих я! - гордо каза Божидара като лакомо облизваше купичката с таратор.

- Я виж ти! - този път се заинтересува баща й. - За колко я купи?
- И откъде? - вече с интерес се обърна и майка й.

- От Лора, за четири лева.

- Колко? - едновременно извикаха баща й и майка й, явно впечатлени от спокойния й тон.

- За четири лева. Защо? - все още нищо не подозираща повтори Божидара.

- За четири лева! - вече ядосана повтори майка й, взе мидата и като я обърна от двете страни я подаде на бащата. - Виж, тази измамница отдавна съм я забелязала. Малка, ама много лоша. Гледай какво е направила с детето!

Баща й не обърна внимание на мидата, но съсредоточено погледна Божидара и бавно каза:

- Нали сме говорили, че трябва да се внимава с парите. Не може всички само тебе да лъжат. Ти поиска ли касова бележка?

- Поисках… ама тя не даде защото… защото каза че сме приятелки и… ми я продаде на двойна цена…

- Как така на двойна цена? - не разбра бащата. - Нали ти е казала, че сте приятелки, защо на двойна цена.

- Защото на другите продава на двойна цена! На другите, които не са от къмпинга!

- Ааа, ясно - каза майка й. - Тя е излъгала, че на другите продава на двойна цена, а на нашата я продава по-евтино, нали!

Бащата кимна, погледна си пак телефона, явно там имаше нещо неотложно, но след това съобразил че възпитанието на наследницата е по-важно, бавно каза:

- Виж сега, Дари, не трябва да купуваш от хора, които не са истински продавачи, които официално нямат… - той се зачуди как да обясни на едно дете такова сложно нещо и изведнъж се сети. - които нямат касов апарат! Разбра ли?

- А тя нали ми е приятелка! - вече почти с разплакан глас каза Божидара.

- Маме, тя не ти е приятелка, тя е една измамница, защото тази мида не струва повече от… колко да струва… ами повече от два лева - додаде майка й, която след като спомена цената погледна към баща й.

Баща й отчаяно завъртя глава сякаш искаше да каже: „Каквато майката, такава и дъщерята!” Но не го каза.

- Значи тя ме е измамила, така ли?- попита Божидара и изведнъж й стана тъжно, самотно и обидно.

Тъжно, защото беше станала жертва на нещо лошо, самотно защото пак щеше сама да си играе след като не може да отиде с Лора и другите деца и обидно, защото почувства, без да може да пресметне, че е била излъгана. А никой, дори и едно малко дете, каквото беше Божидара, не обича да го лъжат.

След като се наобядваха, майка й реши да внесе справедливост на този, както го определи „къмпинг пълен с простаци”.

Двете с Божидара спряха пред разхвърляната палатка, но от сутрешната сергия нямаше и следа. Божидара обиколи и намери Лора легнала върху широк шезлонг с голяма бутилка „Кока кола” върху корема.

В ушите си имаше слушалки и явно слушаше нещо ритмично защото единият й крак леко потропваше в такт с музиката. Божидара се поколеба, но след това доближи и я бутна по рамото.

Лора учудено се обърна, без да реагира като видя кой я безпокои, но след това изви веждите си и се надигна, защото зад Божидара видя майката на Божидара, която сърдито я гледаше.

- Добър ден! - полувежливо-полунахално измърмори Лора и махна слушалките от ушите си.

- Слушай, Лора, не те ли е срам да лъжеш малките деца! Върни парите на Божидара, за да не се разправяме.

Високият й глас накара бащата на Лора да се появи от дъното на палатката. Той кимна усмихнато, но когато усети че Лора е направила нещо не много редно /което в интерес на истината се случваше всеки ден/ той разсеяно погледна към плажа, махна на някого с ръка и забърза нататък. Лора разбра, че баща й няма да се кара и смело се надигна.

- Извинявайте, не разбирам какво искате - Божидара беше при мен, когато разглеждах някои мои подаръци, поиска да купи една уникална мида от Тихия океан и я купи. Какво мога да направя?

- И ти й взе четири лева, защото …

- Пет лева - тихо додаде Божидара.

- Как така пет! Нали каза четири! - недоумяващо завъртя глава майка й.

- Ооо, не, вие вече за всичко ще ме обвините. Аз й дадох тази страхотна мида за четири лева, тя се върна и ми поиска още една, а аз й дадох други две за още един лев. Значи аз съм на загуба!

- Божидара, върни мидата на Лора! - уж спокойно каза майката, но си личеше че започва да губи търпение.

Божидара бръкна в джобчето на малките си панталонки и замря. Те учудено я погледнаха, защото свитите рамене, сините очи налети със сълзи, даже треперещата плитка „а ла Рапунцел” биха предизвикали във всеки нормален човек съчувствие.

Тя извади юмручето си, разтвори го и от там изпаднаха парченца от строшената мида, донесла й толкова терзания и неприятности. Дори паднали върху пясъка те примамливо блестяха, подхванали слънчевите лъчи.

- О, не! - извика Лора и окончателно победи в тази съседска война на нерви. - О, не! Строшила си я! Защо? Защо ти я дадох?

Божидара повдигна рамене, брадичката й затрепери, тя отвори устата си и оттам тихо се понесе тъжен и безгласен плач. Майка й я вдигна на ръце, смразяващо погледна Лора и бързо тръгна към тяхната каравана.

- Няма, мойто дете, няма! Хайде да си ходим. Махни я тази измамница, повече да не играеш с нея! Успокой се! - напевно повтаряше майка й, докато се прибираха към тяхната каравана.

Късно вечерта, докато бащата на Лора със сериозен глас разправяше за нейните приключения, с които илюстрираше невероятните й качества, а гостите му умираха от смях, Лора си мислеше че денят не е минал толкова зле, след като си е купила голяма „Кока кола” и даже са й останали за другия ден някакви стотинки.

Дневните неприятности не ги отчиташе като неприятности, защото животът й, макар и все още кратък, беше пълен с подобни дни.

Майката на Божидара с няколко думи преразказа пред техните приятели същото приключение като завърши, че трябва да се наложи имуществен и образователен ценз, да се ограничи влизането на някои хора или поне да ги слагат в другия край на къмпинга, за да не ги виждат нормалните деца.

Самата Божидара дълго си мислеше, след като си легна, колко интересна и красива мида е намерила, как почти е донесла мидата вкъщи, когато за съжаление тя се е счупила.

И си каза: „Добре, че другите две миди са ми цели. Не можа съвсем да ме излъже тази измамница!”

И успокоена заспа, защото едно малко дете не може дълго да помни лошите неща, нито да мисли за загубените пари, нито пък да страда за някакви си миди. Пък дошли те и от Тихия океан.