ПРИЯТЕЛИ

Росица Станева

В двора на текстилната фабрика бъркаше направо в очите безредието от сгради с различна големина. Сякаш великан-дебил се бе забавлявал тук с детска строителница и бе нахвърлял блокчетата от играта разсърден.

Някога собственикът на предприятието го бе издигнал в края на града, за да може да се разширява необезпокоявано. Но след Втората световна война връхлетя такова разместване на социалните пластове, което наивният индустриалец не бе предвидил…

България стана република, започна национализация и той отиде да търка наровете на мъжки затвори и концлагери, където и предаде Богу дух. Защото бе обявен за буржоа…

Създадената от него фабрика с различни отдели и цехове, лаборатории, канцеларии и множество работници се нуждаеше от поддръжка и ремонти постоянно.

Затова там, където бе задният вход на базата, от която камиони изнасяха готовата продукция, бяха наредени открай време редица стаички и помещения - за електротехниците, за зидаромазачите, за бояджиите. Имаше дори и дърводелница със склад и банциг към нея.

Бай Величко - майсторът-дърводелец, не успяваше да се пребори с цялата работа, която му се струпваше отгоре. Защото другият дърводелец се бе пенсионирал. И когато една ранна утрин при него се появиха двама яки младежи, той не успя да скрие радостта си.

- Селянчета… - рече Славе Макето, майстор-бояджия с няколко души подчинени. - Много са охранени, горките. Манджата, дето са изяждали е била повече от работата, която са свършили някога в живота си. Не ми вдъхват доверие.

- Никой не се ражда научен, Славе, ще поживеем, ще видим… Да питат - ще им показвам, ако не знаят нещо. Ще им помагам!

Между хората, които бяха по поддръжката на фабриката и се водеха като технически персонал имаше добронамереност и уважение един към друг.

И Величко, и Славето бяха от една и съща сиромашка черга - единият от тракийските бежанци, а другият - от македонските. Но тя бе не само сиромашка, ами и сирашка отгоре на всичко.

Докато детските ръце на връстниците им държаха моливи, тетрадки и учебници, те бяха грабнали вече - първият триона, рендето и бичкията, а вторият - четките.

Чираци, после - калфи, а накрая след положените изпити пред комисията в Търговско- занаятчийската камара в Стара Загора и със свидетелства за майстори.

И бяха се прочули с майсторлъка си и добре припечелваха, но държавата забрани частната работа и трябваше да работят за нея.

Бяха се били за родината и кръв ляли по бойните полета в Сърбия, Унгария, та чак до Австрия. Но кой сайдисва бившия войник? Бяха се нароили нови герои.

Думите на Славе Макето се оказаха пророчески. Новоназначените „дърводелци” се оказаха некадърници. Не отбираха от нищо. Имаха някакви фалшиви удостоверения, дебели непохватни пръсти, здрав слънчев загар, лакомия и апетит, която им създаде популярност.

Дойдеше ли време или не - за закуска и за обед, а времената бяха гладни, те вадеха буци сирене, луканки и саздърма, хубав домашен хляб и започваше оглушително мляскане, без да поканят някого или отчупят поне залък от богатата си селска трапеза.

Истинско беше при тях само роднинството им с директора на фабриката - техен чичо, политически издигнат и технически неграмотен хитър мъж. Той беше преценил умно, че властта е временна, но някои от придобитите блага по време на нея си остават.

И започна да си строи голяма къща в центъра на града върху евтино купен парцел за сметка на отчуждените имоти на една вдовица, стар свещеник и доктор.

Всички майстори и помощниците им бяха на бойна нога и работеха денонощно на допълнителния обект. Стигна се дотам, че и в събота, и в неделя ги викаха там.

„Дърводелците” се занимаваха предимно с доносничество, злепоставяха всеки, който посмееше да въздъхне или да се оплаче от началството, а чичо им удължаваше сроковете на ангарията, без да бърка в джоба си дори за лев.

От склада на дърводелната помощниците започнаха да изнасят материали - греди, дъски, пирони, но не към новата къща, а към черните пазари… Започнаха да посягат на жици, на лампи, на стенни бои. Всички мълчаха от страх за хляба си.

Наближаваше Великден и двамата помощници на майстора-дърводелец започнаха една непочтена атака към него. Той беше в затруднено положение - беше с три деца и живееше от бедно по-бедно. Вадеше на обед парче сух хляб и два стръка лук, или малко парче сирене.

Ядеше бавно и преглъщаше сухите залъци с вода от бойната си манерка, която бе влачил по фронтовете… Не се срамуваше от всички това - не крадеше, не лъжеше, пък и всички наоколо, от поддръжката, бяха на неговия хал. Да беше пинтия, не беше…

Пестеше всяка стотинка за дечицата си, които бяха умни и схватливи, а най-голямото му момче бе студент в София.

Дърводелците-помощници, по-възрастният бе къдрокос като овен и се казваше Коста, започнаха задявки към майстора.

Митака - по-младият също му приглясяше. В тяхното село, разправяха те, хората с името на майстора правели по Великден голяма трапеза и канели на добре опечено агне познатите си и близките. И руйно вино имало, и баници… Та да се стягал да ги посрещне!

Сирашката душа на възрастния човек, на който некадърниците не помагаха, а пречеха с мързела и непочтеността си, се свиваше в тъжен юмрук.

Какво ти вино, какво ти печено! Той не близваше и капка, а жена му печеше една агнешка плешка, купена с хиляда зора и икономии, заради децата.

Правеше и хляб с червено яйце в средата, в центъра на изготвения с тесто кръст. Бе майсторица на козунаци, боядисваше яйца, събирани от техните кокошки.

Нажаляваше се майстор Величко като слушаше подигравките на двамината, ама на кого да се оплаче - сиротна душа беше, нямаше роднини, над него един Господ само.

Дойде и Великден. А надвечер външната порта на двора на майстора замръкна залостена. Случайно закъснял съсед видя двяма пияни младежи да блъскат по нея, а единият от тях, който приличаше на къдрав коч да я сритва даже. Но беше от долния край на улицата и подмина. Чу ги да викат ядосано някъде зад гърба му и да псуват.

На другия ден, както беше прието открай време, майстор Величко взе пъстро боядисани яйца, нарязан козунак и курабии, за да раздаде на познатите си от работата, тъй се правеше. Бяха в помещението на бояджиите, когато довтасаха и двамата роднини на директора:

- Ти къде беше снощи, майсторе? - запита изпъчено Коста. - Нали щеше да ни посрещаш уж на печено агне и вино…

- В ресторанта бяхме всички тук, дето сме сега, две печени агнета имаше там, и музика, и вино, и ракия… И баници разточени… - рече Славе. - Петима Петко не чакат.

- А на нас защо не каза, майсторе, пък ние у вас ходихме! - рече Митака, който се върза на лъжата на Славето.

- Вие на някого троха хляб да сте дали някога? Пък все аванти търсите и неканени на чужди именни дни се натискате да ходите. Не съм чул някой да ви иска - каза Симо електротехникът. - Добре си прекарахме и без вас. Който дошъл - дошъл, който ял и пил - доволен е останал.

Чу се смях… Усетили се, че са жалки и нежелани, двамината роднини тръгнаха към дърводелната. Другите мъже започнаха да си раздават яйца и козунаци, кой каквото беше донесъл.

- Къде го измисли бе, Славе? - изрече с благодарност в гласа майстор Величко. - Аз от беднотия не мога да се усмихна, ти на ресторант ме закара, че и две агнета опече набързо. И с вино почерпи…

- Така беше нали, момчета? - каза мъжът. - В ресторанта бяхме и там осъмнахме. Да ти е живо името, Величко! Пък аз едно ще ти кажа - сиромах човек - жив дявол. Всички тук сме приятели и трябва да си помагаме.

Дете на бежанци съм аз, както и ти, пък и други има тука като нас. Все препатили и измъчени хора. Какво ли не сме видели в живота си.

Пък имам и една стара история. Та едно време мойта баба и дядо като дошли тука голи и боси, почнали по едно време тютюн да гледат. Дядо все по полето и вкъщи, искало му се да иде при мъжете в кръчмата, ама и ръждясал гологан за илач нямал.

Оплакал се една вечер на баба: „Пусто-опустяло - й рекъл - ще се побъркам. Все работа и работа - жив човек не виждам!”. Тя казала да върви да пие по чаша вино по тъмно и да му го пишат на тефтера на вересиите. Така и направил той.

Дошло време за разплащане - бая пари задлъжнял и дума пак на мойта баба, дето после и мене изгледа като умря мама.

Пък тя му рекла: „Утре ще се издължиш! Ще ти донеса, каквото трябва, за да не те гледа оня обесник - кръчмарят накриво.”

На другата вечер тя се била приготвила, и преди да тръгне към кръчмата му дала нещо, завито във вестник и му заръчала какво да прави. И така - дядо отива при мъжете и поръчал чаша вино.

Чашата била пръстена. Дядо я взел в ръце и се отправил към кръчмаря като го помолил да види какво му е турил вътре. Всеобща тайна било, че виното се разрежда. И що да види оня - вътре имало едно малко жабе.

Хитрата ми баба го уловила от един гьол край реката. Уплашил се мъжът срещу дядо ми, ако се разчуе - за смях става, и най-простият ще разбере, че кръщава виното си. И изтрил вересиите му веднага…

Помолил го да мълчи. Та такива ми ти работи… Хайде, сега да вървим на работа, че онези - двамката, може да са отърчали вече до чичо си…