Юлия Момчилова

Студ. Сняг. Зима.

Еленчето излезе да поиграе и се запиля нанякъде.

Мама Кошута намери бележка, на която пишеше: „Мамо, отивам при Дядо Коледа!”

- Ще се изгуби в гората! - разтревожи се кошутата и тръгна да го търси.

Тук Еленко, там Еленко - никъде го нямаше.

- Кого ли да попитам? - зачуди се мама Кошута.

- Мене попитай! - предложи й снегът и добави: - Погледни следите, които са оставили стъпките му върху мен!

Кошутата наведе глава и се вгледа в снега. Видя следи от копитца, наредени в две дълги редици, които отвеждаха извън дворчето и поемаха нанякъде.

Тръгна по следите и спря под зелено борче. Стъпките го обикаляха.  Върху отъпкания сняг под дръвчето бяха нападали семки от шишарки. Кошутата погледна нагоре и видя сред бодливите клончета пухкава катеричка да гризе шишарка.

- Миличка, навярно си видяла моето синче? - заговори й мама Кошута.

- Да! - махна с пухкавата си опашка катеричката. - Попита ме къде е къщата на Дядо Коледа.

Кошутата се притесни още повече.

- Дворецът на Дядо Коледа е много далече!!

Сбогува се бързо с катеричката и тръгна отново по следите. Гледаше ги и се опитваше да отгатне какво е правило еленчето. Тук е припкало весело, там - прескочило храст, после е спряло. Близо до стъпките му се появиха други - мънички и чудновати, с три пръста отпред и един по-къс отзад. Кошутата се зачуди:

- Тези следи май са паднали от небето! Идват от никъде и никъде не отиват.  Чии ли са?

- Кр-р-ра, кр-ра-а! Мои са! - чу се весело бърборене-къркорене отвисоко.

Кошутата вдигна глава и видя пъргава сврака да се върти из клоните на едър дъб и да бърбори:

- Аз говор-р-рих с еленчето, а после то тр-р-ръгна към Снежната планина.

Кошутата благодари и забърза отново по следите. Те криволичеха покрай отрупани със сняг храсталаци, кръстосваха по заснежени поляни и плетяха чудновата плетка върху белия килим на Зимата.

Спряха пред хралупата на Стария мечок. До еленковите стъпки се появиха други - големи и страшни, с дълги остри нокти. Целият сняг наоколо беше изпотъпкан.

- Какво ли се е случило тук? - обезпокои се кошутата.

- Ако питаш мене - обеди се снегът. - Еленко е събудил заспалия мечок, а той излязъл навън от дома си, за да го прогони.

Внезапно главата на мечока се показа от хралупата и изръмжа страховито:

- Точно така! Гоня всеки, който ми пречи да спя!

Кошутата побърза да си тръгне.

Еленковите следи свиха в друга посока - по пътеката, която водеше към най-гъстата гора. Изведнъж…

Кошутата видя нови стъпки. Зад отсрещния храсталак е дебнел някой, който тръгнал към Еленко, а в снега се отпечатали едрите му меки лапи.

- Вълкът! - проплака Кошутата.

- Тук еленчето е забелязало вълка и е хукнало да бяга! - каза снегът.

- Сигурно има нужда от помощ! - простена кошутата и затича по следите, а те обикаляха по криви пътеки… прескачаха храсти … катереха се по чукари…

- Стъпките на вълка настигат Еленковите! - завайка се снегът.

Кошутата тичаше напред с всички сили. Следите се изкатериха по стръмни скали и спряха на самия планински връх. Еленчето бе дотичало до тук, но … неочаквано стъпките му изчезнаха.

- Еленко-о … - извика отчаяна кошутата.

Отсрещният чукар й отговори с ехо.

- Къде е?  Къде е?  - луташе се разтревожената майка и оглеждаше отъпкания сняг.

- Погледни отсрещната скала! - подсети я снегът.

По билото на съседния снежен връх се бяха отпечатали дългите редици на еленковите стъпки.

- Той е скочил чак до там??!! - удиви се кошутата.

- Браво на Еленко!  Страхотен скок! - възхити се снегът.

- А вълкът? - запита се кошутата. - Не виждам следите му!

- Той не е могъл да прескочи голямото разстояние между върховете и е паднал надолу по стръмнината! - засмя се снегът и по снагата му засвяткаха весели слънчеви отблясъци.

Кошутата си отдъхна.  Тя се вгледа в отсрещния планински връх, където сред тайнствени мъгли се извисяваше приказния дворец на Дядо Коледа. Точно тогава засвириха медни тръби, парадната врата светна, отвори се и отвътре излезе шейната на Дядо Коледа, теглена от осем красиви елена. В най-младия от тях кошутата позна Еленко. Сърцето й се разтуптя радостно.

- Синът ми! - възкликна тя. - Толкова много искаше да кара шейната на Дядо Коледа!

- Както виждам, постигнал е мечтата си! - каза снегът и се усмихна снежно.

- Еленко! - извика силно мама кошута. - Довиждане, синко!!

- Довиждане, майко! - проехтя гласът на еленчето от отсрещната страна.

Кошутата дълго гледа шейната, докато тя потъна в далечината. Чувстваше се много щастлива и горда, че е майка на такъв красив и смел елен!