Ангел Христов

Описание: гледам американски филм. Тюлени или каквито и да са, тежко въоръжени, действат навсякъде по света. Част от снимките са направени в София, на жълтите павета. Танкът танцува валс. В далечината няколко роми седят до кофи с мистрии и други инструменти, изчакват, за да отстранят щетите.

На сутринта четиримата седим на нашата маса в последната социалистическа барака и пием пелин, любимото ни питие по всяко време на годината. Разказвам за филма, но без особен успех. Благой не си пада по екшъните, мърмори нещо, Митко мълчи, неговите истории са мирни и почти забравени, Стефан ги е чувал безброй пъти, но е безмълвен като сфинкс, когато той ги разказва Доцев звъни по телефона и обявява, че не може да дойде, имал обществени задължения. В случая този израз не означава нищо, в селото, в което живее, думата общество е нещо твърде ефимерно. В същото време звъни и Гено, бивш фотограф по време на социализма, направил е толкова снимки на различни величия, които сега не интересуват никого. Нищо ново, у нас историята е като тоалетна хартия, сега рекламират тази, която е „мека”. По дяволите, та ние някога използвахме прясно отпечатани вестници! Междувременно сватът на Благой също се обажда и предупреждава, че вече е в града и е на разположение. Това означава, че ще изпием по още едно, нищо че е студено, термометърът показва минус седем градуса по Целзий, но разговорът се разгорещява. Подхвърлям, че паметта е нещо, което не може да се ръководи, нито да се руши със закони.

Отново звучи гласът на Благой:

- Паметта е свята!

Стефан само кима с глава утвърдително. Този знак е достатъчен, за да го подкрепи и Митко. Личната му памет е нещо забележително. Може да цитира факти и събития с точността на партиен протокол. През 1975… започва, но Стефан го спира с лаконичното, вече си го казвал най-малко три пъти. Смеем се.

- В нашия свят - казвам внезапно, спомнил си американския екшън, - няма нищо изключително. Седим, пием си пелина дори в проклетия студ, вечер гледаме телевизия и слушаме дребните ежби между партиите. Нищо ново, спим, дори не сънуваме, какво да сънуваш, по дяволите, войните ли, които водят от наше име, бежанците ли, които търсят нещо, което дори ние нямаме в този изгубен в собствените си тревоги свят. Ние, няколкото приятели, които внезапно решихме, че светът ще свърши на първи януари, защото бараката няма да е отворена в този празничен ден, и, вероятно още сънени, няма да изпием обичайната доза пелин. Но светът въпреки очакванията ни не свърши. Този свят никога няма да свърши или поне докато всички сме живи и седим около тежката дървена маса в най-безличната барака не само наоколо, но вероятно и в цяла Европа. Защото самата тази Европа ни е загърбила, обърнала ни е гръб, нещо повече, забравила ни е приживе. Този свят, ръководен не ОТ и не ЗА живота, а за проклетите пари, извил ръцете му от паразити, които живеят без дори да забелязват, че ние съществуваме.

- Дали светът някога ще се промени? - измърморвам, ядосан на един от гледаните късно вечерта репортажи. В Америка полицаите бият, а убият полицаите. От коя страна сме на демокрацията, питам.

- От другата страна - обажда се от съседната маса възрастен мъж, който се оказва бивш полицейски офицер.

- Колко страни има в този наш свят?

- Колкото са необходими на тези, които управляват, от една страна, и на тези, които нарушават законите и обвиняват полицаите - отвръща мъжът и добавя - вторите винаги са невинни.

- Значи просто драма? - казвам.

Намесва се още един мъж.

- Аз бях действащ полицай, но напуснах. Няма добри и лоши нарушители, няма и добри и лоши полицаи. На никого не му пука за истината, нито на шефовете, нито на полицаите, а още по-малко на адвокатите. Знаете ли, един прокурорски син винаги е прав. И който и да е син или дъщеря на който и да е политик. Звучи грозно, нали? Е, поне за мен е така.

Четиримата мълчим. За първи път от много време. Мненията ни не се различават от казаното, но едно е да го каже бивш полицейски офицер, друго е няколко пенсионери, които убиват времето си в пиене на пелиново вино два пъти седмично. За нас истината е пропаганда, за пострадалите - трагедия, а за попадналите във водовъртежа на събитията служители на реда и сигурността, поне в повечето случаи, проблем.

- Няма една истина - продължавам да доказвам на себе си нещо, което едва ли има значение за някого.

- Зависи от адвоката - обажда се Митко.

Зная какво мислят останалите двама, но няма да го споделят. Конфликтите в обществото са повечето от хората или изчислено от един наш прочут математик, на всеки човек се падат по десетина световни, регионални и местни конфликти. Решението им не зависи от нас или както винаги казва Благой, истинската литература е тази, в която конфликтът или драмата се разрешават. У нас те само се създават или внасят отвън, за да се прогонят духовете на миналото.

- Значи светът няма да свърши никога - прошепвам, - нито в понеделник, нито когато изчезне пелиновото вино.

И добавям замислено:

- Но пък все някъде по нашата земя се събират хора като нас, разсъждават, анатемосват и хвалят, защото истинската драма не е в света, а в самите нас, щото лозето не ще брадва, а мотика.

- Ако се преместим в друго заведение нещо ще се промени ли? - казва някой.

Ние и на луната ще си бъдем същите - обажда се от съседната маса с гърлен глас един от тукашните зевзеци.

- Там вече сме били, затуй  планетата е мъртва - отговаря му друг насмешливо.

И сякаш някой с нож проряза тясното пространство на бараката. Стори ни се, че думите се превърнаха в пеперуди, които се заиграха с януарските лъчи на слънцето, превръщайки ни в каменни статуи. Един ден и статуите ще бъдат отново пясък като всичко в този изплашен от себе си свят, лутащ се сред хаоса от думи и заплахи, и дрънкане на оръжие, и дори не се опитва да съхрани разума си.

Седим един срещу друг, отпиваме от питиетата си и се чудим защо ли ни е разтревожил един-единствен ден. Последният ден на света така и не се състоя. Някогашната социалистическа барака си е на същото място, пелинът също е налице. Поръчвам: - Пелин, четвърти том! - визирайки псевдонима на един от любимите ни писатели. Барманката е чевръста, кима и след миг чашата е в ръцете ми. Тя не знае за нашите тревоги. Светът очевидно няма да свърши заради няколко чаши с неизпит пелин, но не можем да не се тревожим. Изчезна половината от познатият ни свят, появиха се огромни магазини, молове, комплекси и дявол знае какво още, но  пък бяха забравени места, които ни привличаха като магнит и където ние бяхме самите себе си. В тази барака нямаше и една книга, но ние я нарекохме „Библиотеката”, защото само там говорехме за литературните процеси, макар и да не бяхме кой знае какви познавачи на световната и родната литература. Но човекът е любопитен, той не се предава лесно, все иска да разбере всичко, което го интересува.

Допиваме питиетата си и си тръгваме, убедени, че всеки понеделник и четвъртък бараката пак ще бъде тук, барманките, две хубави момичета, ще ни поднесат любимия пелин и земята ще продължи да се върти все така. Дали има значение за някого? Не зная. Душите на хората са се превърнали в крепости, в които не можеш да влезеш без позволение. Изплашени светът да не свърши в онзи понеделник, ние дори не осъзнавахме, че едва ли някой щеше да се натъжи. Животът вече не е кръчма, в която да поспориш с някого или със себе си, да изпиеш едно питие и да повярваш, че светът никога няма да свърши, ако ти си го превърнал в част от себе си, а самият себе си в най-важната част от него.

Разделяме се пред бараката и си напомняме за следващата среща. Всеки един от нас знае, че светът е нещо огромно, но e и най-обикновена барака, в която няколко приятели обсъждат проблемите си. Хубавото е, че никой вече не мисли за края на света. Такъв изход не ни задоволява. Ние сме тези, които имаме право не само да живеем, но и да  подреждаме собственият си свят. Където и както и да сме го намерили. Защото извън него няма нищо. Е, не съвсем нищо, но много повече от това, което ние чувстваме, обсъждайки последният ден на света. Не на целия свят, а на нашия, защото ако мислиш за другите, не трябва да се изключват тези, които са забравили, че светът е една огромна фуния, която ни изсмуква без да забележим. Тази фуния не може да се види, както не се вижда глупостта и поразяващата ръка, която подписва заповедта за поредната война. Или не се забелязва, че не разликата в езиците е проблем, а тъкмо обратното - тяхната близост чрез думите и изразите, които ни раздалечават. Проклетото усещане за несправедливост, което съществува в деветдесет и девет и девет процента от хората създава парадоксът на разума, който превръща живота в барака като тази, в която ние общуваме. Може би светът наистина ще свърши в някой понеделник? Този свят, който познаваме. А може би не?! Едва ли това зависи от една чаша пелиново вино, но пък, и самият съвременен свят, който познаваме, не е ли започнал пак от една чаша, която археолозите продължават да търсят вече хилядолетия? Може пък ние да сме я открили, така че може да се предположи, че светът продължава да съществува и заради това, че ние държим чашата на живота, не ние конкретно, а всички хора на тази  планета, които не искат да се страхуват в кой понеделник внезапно светът ще свърши заради едно недопито уиски, чаша саке, байджу или манерка самогон. И се разотиваме с убеждението, че само след няколко дни отново ще се срещнем и светът ще си е същия, какъвто човекът го познава, приемлив и неприемлив, но същият!