СРЕЩАЛ СЪМ И ЩАСТЛИВИ КЛОШАРИ

Любомир Николов

- Тате, в нашия квартал клошарите са много интелигентни - така ми каза една сутрин малката ми дъщеря. Трябва да я водя на училище, все пак времената са малко по-различни от времето, когато батко й бе в първи клас. Често виждахме край блока как един и същи брадат чичко рови в кофите за боклук.

Явно и там има разпределение на територии. Не пропускаше достолепно да ни поздрави, навярно смяташе тази своя дейност като свое задължение, вид работа. Дори си мислех дали не плаща здравни и пенсионни осигуровки, толкова бе вглъбен
и педантичен в заниманието си. По друг начин не можех да си обясня как е толкова точен в графика си.

Случваше се да ги видя двама, особено когато имаше нещо по-обемисто и ценно за пренасяне. Как си съобщаваха, че имат нужда един от друг, беше ми чудно. Може би и те си имат GSM- и, а може дори и да са в група, за по-евтина връзка помежду им.

Веднъж имах затруднение кой да ми помогне да вдигна новата пералня до третия етаж. В нашия вход всички комшии са болни, кой има кръвно, кой ишиас и шипове още от млади години. Как да ги накараш за такава работа?

Тогава казах на жена си, ето след половин час трябва да се яви нашия квартален клошар, той ще свърши тази работа.

Познах със закъснение от няколко минути. Наистина е интелигентен, сам се убедих в това. Не само ми помогна за новата, а и старата примъкнахме до боклуците.

Даде ми ценни съвети как да включа меката връзка с водопровода. И за калгон знаеше, дали използват този модерен препарат в общността, където живеят.

Винаги съм мислел, че клошарите живеят заедно. Това не може да е другояче, щом не разговарят почти никак помежду си. Само когато са седнали на тротоара с бира в ръка, се оживяват в разговори.

Цигарите горят пожълтелите им пръсти, кашлицата напира в гърдите им, брадите са напоени с пенливожълтата течност, която забърсват с бозавите ръчно плетени пуловери.

Подарих им веднъж по един чифт съвсем здрави обувки, бяха ми останали от силните години в бизнеса, когато продавах работно облекло. Обувки с усилено бомбе против всякакви строителни контузии, малко тежки, но пък френско производство. Чиста кожа.

Приеха ги без излишни благодарности, сякаш бях представител на техния синдикат и се грижех за безопастността на работното им място.

Случваше се покрай двамата брадати да се появява и клошарка. Видът й не бе особенно женствен. Бирата я подхващаше редом с мъжете, за цигарите да не говорим.

Езикът й беше цветущ и безкомпромистен, сякаш й беше неудобно да говори със своите партньори по друг начин. Но пък никога не забелязах да има предпочитание към някой от другите двама.

Може би й беше безразлично с кой ще сподели изкараното днес за бира и цигари, а навярно и нещо друго. Присъствието й се ограничаваше в няколко дни съвместно скитане из боклуците, после изчезваше за дълго време.

Какви ли задължения може да има, дали и друг разчита на нея, някое малко дете или стар човек, това си остава загадка за мен.

Виждал съм погледа на двамата понякога зареян в миналото. Единият е имал бизнес преди десетина години, подлъгал се е да изтегли голям кредит срещу ипотека на жилището си.

После партньорите са го подвели и вместо да осигури на децата образование и добро бъдеще, той се е озовал на улицата.

Забравен от семейството, далеч от своите надежди, доволен единствено от пълните кофи. Дали така е станало? А другият може би прокуден от жена си, недоволна от неголямата заплата и вечните му болежки. Та какво значение има всичко това.

Мисля си, че напоследък трудът им се облекчи, разделното събиране на боклука им дава възможност по-бързо и навреме да завършват работата си.

Значи ще имат повече свободно време, защо не и на кино и театър да отидат, не само на кръчма. Надали ще стане така.

- Тате, клошарите дали са понякога щастливи? - попита ме веднъж моята малка първокласничка. Бяха ни поздравили, както винаги .

- Със сигурност, моето момиче, не се безпокой за това - отговорих й аз. Та нали бях видял почти топлия къс баничка, който си разделяха в тази чудесна слънчева утрин.

2007 г.