Василий Обухов

превод: Красимир Георгиев

ИЗСТИВАНЕ

Приятелко моя добра, погледни, разбери -
какви гръмотворни зари по небето блуждаят,
как слънце неясно посърнало, смътно гори
и в погледа мой помътнял отразено витае.

Боли ме, помисля ли… Мрачно тъмнеят очи,
сърцето се мъчи, сърце на самотна старица…
Къде младостта е? Нима няма пак да звучи?
Нима ни е вкопчило времето в алчни ръчици?

Нима прекосихме съдбовния си Рубикон?
Застигна ни есен с конете си неоседлани
и мраз побелял към прозорците неми със стон
притиска язвително своите ледени длани!

И в тези излишни години през мрак ще вървим,
облечени в студ побелял, онемял и злодеен,
ще бъде студено и няма да мога, уви,
аз твоите пръсти, любима, с целувка да сгрея.

——————————

ОСТЫВАНИЕ

Подруга моя, дорогая моя, посмотри, -
Какие блуждают по небу тяжелые зори,
Как солнце неясно, как тускло и блекло горит
Оно, отражаясь в моем помутившемся взоре.

Мне больно подумать… Тускнеют и блекнут глаза,
И сердце томится, как у одинокой старухи…
Где молодость наша? Ужель не вернется назад?
Ужели так цепки у времени жадные руки?

Неужто и мы роковой перешли Рубикон?
Ужель обогнали нас осени рыжие кони,
И стужа седая к стеклу онемевших окон
Прильнет и покажет свои ледяные ладони?

И в эти ненужные, в темные эти года,
Одетые в стужу седую, немую и злую,
Мне холодно будет, и я не сумею тогда
Озябшие пальцы твои отогреть поцелуем.